МЪЖЕ НА СРЕДНА ВЪЗРАСТ - Блогът на Илия Михайлов

Първа глава

В кухнята на малкия панелен апартамент беше топло. Старият маслен радиатор даваше всичко от себе си, напомняйки за младостта си и най-добрите си дни. Прозорците, заобиколени от пожълтели тапети, дори вече бяха изпотени. А вятърът-бездомник се блъскаше упорито в тях от външната им страна като нахален глупак, който не разбира от дума и си търси белята.
Чуваше се как чешмата в стаята капе от време на време върху някоя от неизмитите чинии в мивката. Пригласяше ѝ спокойното равномерно дишане на Мишо, който спеше на леглото до масата, завит с избеляло родопско одеяло, което мaйка му беше купувала с толкова любов за чеиза му.
Календарът на стената, рекламиращ някаква местна фирма за авточасти, с гордост и малко тъга показваше, че до Нова година остава само един ден. Още една година се беше превърнала в пъзел от спомени, отнасяйки със себе си безброй употребени вече надежди, страхове и желания. Много от тях, по подразбиране, се прехвърляха автоматично за следващата година, но дори мечтите втора употреба имаха своето достойнство и срок на годност и в даден момент щяха да се откажат сами да вярват в себе си.
Навън зимата все още се чудеше дали най-накрая да подари малко сняг за празника, след като вече го бе спестила за Коледа, или да продължи да бъде суха, сива и намръщена като пенсионирана учителка, която не спира да се учудва как може днешните деца да са такива. Така като че ли ѝ беше по-лесно и по-удобно. Напоследък беше станала много особена, нерешителна и стисната по отношение на снега. Или просто наказваше хората за глупостите, извършени от тях през изминаващите си вече 365 дни, лишавайки ги от най-красивото сезонно удоволствие.
“Аз, например, може и да не съм прав, – беше казал навремето великия Георги Русев – но кюфтетата без лук не ги одобрявам”. Със същото основание обаче този мъдрец би могъл да възкликне: “Аз, например, може и да не съм прав, но зимата без сняг не я одобрявам.”
Защото какво е една зима без пухкав сняг, който да затрупа всичко навън?! Да скрие поне за известно време разбитите кални улици и да ги превърне в бяла вълшебна приказка. А пресният, току-що навалял, сняг приятно да хрупа под подметките на щастливите деца, замерящи се със снежни топки. Дъхът им мигом да се превръща в пара, а студът да щипе леко бузите им, по които да усещат падащите на воля снежинки. Да се появят навсякъде онези, другите хора – снежните човеци, които със сигурност умееха да общуват помежду си много по-добре и по-честно, отколкото “истинските” хора. Снежните човеци не си завиждат, не се нараняват едни други, не се мразят просто ей така, „защото могат да си го позволят“ и никога не си говорят зад гърба. Дори не си навират носовете в чужди работи, въпреки че, както е известно, всеки от тях има за нос голям морков.
Отвън се чу как някой от съседите паркира колата си, а след това тревожен кучешки лай наруши спокойствието на тишината и после пак потъна в нея.
Един и същ сън напоследък често и деликатно спохождаше нощите на Мишо – като галантен кавалер, който идва да прави компания, поне за кратко, на самотата му, потънала в собственото си отегчение. Влизаше в ума му и си тръгваше, когато си поиска и без да предупреди, връщайки го назад във времето преди повече от двадесет години. Често оставяше след себе си Вратата на миналото открехната и спомените с любопитство надничаха през нея преди тя да хлопне от Вятъра на неизбежността.
Как си лети времето! Или може би не? Може би то не умее да лети? Може би хората просто си измислят разни извинения, за да приемат по-лесно своята преходност и това, че един ден няма да ги има, че и без тях светът ще продължи да се върти? Истината боли. За съжаление – не само първия път, когато я срещнем, а винаги когато я наричаме по име.
Мишо въздъхна леко и присви устни, обърна се на другата страна и продължи да сънува.
Бяха тримата – той, Дебелия и Сократес. Трима приятели от една махала на този малък град, който някога им се струваше огромен, интересен и необятен, а днес беше малък, тъжен и скучен.
Те израснаха заедно, заедно завършиха училище и заедно влязоха в казармата. Там често даваха наряд заедно и пазеха складове с боеприпаси в една красива планинска местност. Обичаха в летните вечери, след като проверяващият офицер си тръгне, да лягат върху нагорещения от слънцето асфалт и да гледат нагоре към небето, осеяно с безброй звезди. До тях, като верни съпруги, лежаха автоматите им, като за по-сигурно момчетата бяха прегърнали под ръка кожените им ремъци. Миришеше на горски билки, светулките се лутаха напред-назад като светещи таксита във въздуха, а щурците пееха своята приспивна песен, която се рееше в тъмнината между планинските склонове. Тримата другари си разказваха разни спомени от детството. Обсъждаха общи познати и съседи. Това беше някаква тяхна си терапия на земляци, която им помагаше по-леко да понасят времето далече от дома и отбиването на войнишкия дълг.
– Помните ли леля Милка от голямата къща с хортензиите, дето всяко лято ѝ обирахме черешата? – казваше Мишо и всички избухваха в смях.
– Добра жена. – спомняше си Дебелия. – Сигурен съм, че знаеше, че това е наша работа, но никога не ни каза, не ни се скара. Последният път, когато си ходих, я видях на улицата. Отиваше до магазина. Толкова е остаряла, че нямаше да я позная, ако тя не ме беше спряла.
– А сещате ли се как пренесохме въглищата на семейство Тодорови от първия етаж на блока до игрището? – подхвърляше Сашо, когото всички наричаха Сократес, защото винаги когато играеха футбол в махалата, той искаше да бъде любимия му бразилски футболист.
– Да. А после ни дадоха пет лева. Чудехме се как да ги разделим на три и накрая ги оставихме на чичо Васко телевизионния техник да ги пази, а той си купи с тях бира и цигари. – отново припомняше на всички Дебелия.
Всъщност той беше едно от най-дребните и слабички деца в квартала и прякора му имаше преди всичко ироничен привкус. Носеше дрехи, които винаги му стояха като чужди и по-големи от неговия размер, също като очилата му с диоптър, закриващи половината от лицето му. Събираше пощенски марки и от малък ходеше в кварталното читалище на уроци по цигулка, която в хилавите му ръце приличаше на голям контрабас. Всеки път, когато лъжеше, гледаше виновно настрани, а хлътналите му бузи поруменяваха. Живееше в къщите до хранителния магазин. Баща му беше железничар, а майка му работеше в шивашката кооперация накрая на града. Винаги му даваха точно толкова пари за деня, колкото му бяха необходими, а той намираше начин да спести част от тях. Събираше ги, за да си купи електронен часовник “Casio” с калкулатор, който ходеше често да гледа през витрината на магазина на “Кореком” до църквата. Беше решил, че ако случайно някой купеше касиото преди да успее да събере парите за него, щеше да помоли чичо си Петко, който живееше накрая на тяхната улица и работеше като международен шофьор, да му донесе същия часовник. Той беше добродушен стар ерген и често, когато се връщаше от курс, носеше такива неща по поръчка на съседите. Именно той му донесе и първите в живота му дънки. Бяха марка “Rifle” и разбира се малко по-големи от необходимото, но въпреки това Дебелия силно ги пристягаше с колана си, навиваше крачолите им и ги носеше с такава гордост сякаш бяха медал за храброст или поне шестица на класното по математика.
Няколко години, от шести почти до десети клас, той редовно си пишеше писма с различни деца от Съветския съюз. После изведнъж порасна и спря да го прави, а скоро след това избухна демокрацията, от СССР останаха само спомените, а хората постепенно спряха да си пишат писма едни на други.
След като завърши училище, Дебелия се опита да влезе в консерваторията със своята цигулка, но така и не успя. Оказа се, че в казармата имат по-голяма нужда от него. Две години по-късно, вече отбил дълга си към държавата, той се гмурна в цивилния живот, но бързо разбра, че не може много добре да плува в него. Нямаше професия, не умееше нищо, освен да свири на цигулка. Баща му го взе при себе си на гарата, където работеше като хамалин няколко години. Там се запозна с един свой колега, който в свободното си време редеше фаянсови плочки и скоро замина с жена си за Англия, за да търси по-добър живот там. Не след дълго Дебелия реши, че ще направи същото. Провери скромните си спестявания и добави към тях пари, които беше взел назаем от баба си и от няколко приятели. Купи 150 паунда и замина с един стар, пораздрънкан, автобус за Острова заедно с още петдесет други търсачи на по-справедливо бъдеще. Повече никой така не го видя. Някои разказваха, че първоначално успял да се уреди на някаква работа, но после се махнал, защото българи го излъгали с парите и го изгонили от квартирата. Заживял на улицата. Свирел на цигулката си като уличен музикант и спял под мостовете на Темза, докато един ден просто изчезнал завинаги и никой повече не го видял. Родителите му в България бяха съкрушени. За тях той беше жив, но с годините те постепенно спираха да вярват в това и лека-полека започнаха да губят надежда. Той бавно и сигурно се превръщаше в спомен, в кървяща рана в душите и в сърцата им.
Мишо се размърда, извади ръка изпод родопското одеяло и се почеса в просъница. Чу се как някой затвори вратата на асансьора след себе си и после позвъни на звънеца.