В памет на Христо Проданов (1943 – 1984)

Правим малък преход в Карловския балкан преди време с жена ми и няколко приятели. Някъде след първия час водачът ни, бай Марин, ни спира за почивка. Пред нас, като страшно обвинение, е надвиснала в далечината голяма и стръмна скала:

– Ей на това място – сочи той – идваше да тренира Христо Проданов.

После се замисля за нещо, подпрян на туристическите си щеки.

– Вижте! – обръщам се аз към другите – Там дори има плоча с неговия образ.

Бай Марин не казва нищо. Спокойното му лице леко се разлива в тиха тъга и добродушна усмивка.

А в ушите си аз чувам онези последни думи:

“Ок, Ице! Ок! Разбирам те добре! Не говори! Не заспивай! Не заспивай! Не заспивай…”