„Неизбежният наследник“ – Симеон Ботев

Издателство „Жанет 45“

Винаги съм знаел и винаги ще твърдя, че от книгите човек взема толкова, колкото успее да побере в душевната си раница; толкова, колкото съумее да съпреживее и почувства от нея; толкова, колкото разпознае от себе си сред страниците ѝ.

Вярвам в това, защото го виждам непрекъснато с всяка книга, която чета през годините или имам честта и отговорността да представям пред аудитория.

В този смисъл твърдя, че от „Неизбежният наследник“ на Симеон Ботев аз взех много, с пълни шепи. 

Във всеки един от тези чудесни 25 разказа откривах по нещо, което ме докосна по един или друг начин, развълнува ме, разсмя ме, замисли ме. Всеки един от тях съдържа по нещо „мое“, смея да твърдя.

Ако търсите някаква хронологическа логика в сборника, със сигурност ще я откриете. Първите няколко разказа: „Любов с таласъм“, „Вехтият завет“, „Направен от кремък“, „Македонец“ отвеждат назад към онези времена, когато „хората, направени от кремък“, както ги нарича Симеон, са бранили с манлихера в ръце правото си да се чувстват и да бъдат българи. И това свещено желание побеждава чужди армии, посегателства към миналото ни, несбъднати надежди и разочарования от изгубени войни и битки, в името на едно толкова желано и несъстояло се национално обединение. 

А има ли, кажете, нещо по-тъжно за един народ от прекършените криле на неосъществения му Национален идеал? Не мисля. Поне за мен, като потомък на българи от Вардарска Македония, нещата стоят по този начин. 

Засилвам се няколко абзаца и правя лек скок от една епоха в друга. Вече съм в чудната Страна на „социализъма“ и ограничените му невъзможности с разказите: „Еньовден“, „Борба“, „Шестопръстият“, „Ливандо“, „Снимка с Първия“, „Обречена битка“, „Мазалат“ и „Пет за четири“. Не мислете обаче, че Симеон си е поставил някаква цел или фикс идея да заклеймява или отрича историческо ни житие-битите след 1944 г. Напротив – с тънко чувство за хумор и добре шлифована ирония той показва „бай Тошовото време“ с неговите положителни страни, но и с всичките му несъвършенства и абсурди. Защото, както казваше един от героите на българския игрален филм „Най-добрият човек, когото познавам“ (1973 г.): „Веднъж човек може да бъде добър, а друг път лош. Зависи какво са поискали от него и на коя страница са отворили душата му.“ Мисля, че същото се отнася и за епохите, в които живеят хората. Вярвам в това.

Разказите „Занаят“, „Калпаво племе“, „Извън регулация“, „По принцип“, „Ловен сезон“, „Призракът на генерала“, „Легенда за пещерата“ и „Неизбежният наследник“ са третата условно обособеност в книгата. С тях, като с дрон, можете да направите „бръснещ полет“ над Времето на големите надежди и студените разочарования, които донесе със себе си „избухването“ на демокрацията и 90-те години на миналия вече век. 

Ако оставим настрани тази мислена пунктирана линия, начертана от мен, за да обособя и групирам по някакъв признак разказите в книгата, ще откриете във всички тях няколко важни, според мен, достойнства, които ги обединяват. 

Героите на Симеон са удивително литературно пълнокръвни и ще ви впечатлят със своята естествена убедителност без да преиграват и позират. Авторът умело е щриховал характерите им толкова, колкото му е необходимо, за да каже чрез тях това, което иска, без да прекалява и да се престарава. И ако се замислите, сигурен съм, че ще разпознаете поне един от тези персонажи, които сте срещали в живота си до този момент: от добродушните зевзеци, които пият ракия в кафени чашки в кварталния пенсионерски клуб до новоизлюпения бизнесмен тарикат и „патрон“, който върти далавера след далавера във вихъра на демокрацията.

Темите в книгата са „вечните“ в литературата – любовта, достойнството, надеждата, честността, принципите, вярата, истината, смелостта и т.н.

А сюжетите в сборника ми приличат на класически български сериал с режисьори като Любомир Шарланджиев, Георги Дюлгеров и Иванка Гръбчева. С други думи – една малка съкровищница от житейски истории и основополагащи елементи от народопсихологията ни.

Посланията на Симеон са ясно формулирани и проверени от самия него, но без да се натрапват кресливо и нахално. Те са като старите ни любими джинси, които пазим в гардероба си малко пооръфани по краищата – истините в живота ни, които са изтъркани не от нещо друго,  а от постоянното им доказване във времето.

Докато четях книгата си задавах много въпроси, на които нямам готови отговори, Симеон и разказите му също. Всеки сам трябва да потърси и открие своите.

Сигурен съм само в едно – във всеки един от нас, българите, за добро или лошо, се крие един неизбежен наследник на всичко онова, което ни прави такива, каквито сме: нашето минало и настояще, през които се опитваме да си обясним и да повярваме в бъдещето си.