„Време. Кръв. Пясък“ – Екатерина Костова

Издателство Keep reading – K PR 1

Винаги, когато стане дума за Гражданската война в Испания (1936–1939), в съзнанието ми изплува образът на младата интербригадистка Марина Хинеста на покрива на хотел „Колон“ в Барселона. Седемнадесетгодишната тогава французойка от черно-бялата снимка на Хуан Гусман, с поглед, изпълнен с решителност, се превръща в събирателен образ на всички онези идеалисти от целия свят, взели участие в това братоубийствено кръвопролитие с призива „¡No pasarán!“.

Ето защо, когато преди повече от година Катюша анонсира своя нов роман и загатна темата в него, образът на младото момиче с пушката на рамо веднага ми се яви.

Познавайки творчеството на моята талантлива сестра по перо и приятел, бях сигурен, че ме очаква истинско литературно приключение. И след като прочетох книгата за три следобеда, разбрах, че съм бил прав.

Както авторката сама определя жанра, „Време. Кръв. Пясък“ е историческо фентъзи – една истинска Машина на времето, в която читателят се настанява удобно и започва своето пътуване… към себе си. Защото, както е известно една голяма война винаги се състои от множество по-малки, които хората водят в себе си или със себе си.

Мисля, че „Време. Кръв. Пясък“ е колкото продължение на предишния роман на Катюша – „Свети Никола от Залива на подковата“, толкова и книга със собствена индивидуалност и автентични послания.

Всъщност, това не е първото пътуване във времето и епохите, което писателката предлага на своите читатели. Напротив, ако сте запознати с цялото ѝ творчество, може би веднага ще се сетите за дебютния ѝ роман „Платното на Пенелопа“, за който също съм писал.

Според мен това е още едно доказателство не само за таланта ѝ, но и за нейния литературен кураж и авторско любопитство, които белетристът у нея носи. Защото Катюша е по равно умел разказвач и докосваща душата поетеса.

И така… от 2014 година и Черноморец, главният герой Никола Зеков изведнъж се оказва в 1936 г. и слънчева Испания, в която вече е започнала истинска гражданска война. Тази „телепортация“ е извършена толкова умело и естествено, че четящият не си задава въпроса „Е как така?“, а „Какво ще стане по-нататък?“.

Образът на Зеков, според мен, е запазен и той е такъв, какъвто го познаваме от „Свети Никола“ – добродушен, силен духом и уникален със своята обикновеност и простодушност. Но Катюша добавя нов, много важен щрих към него, който е свързан с новата историческа реалност, в която попада Зеков. А както е известно, войната винаги ментално променя хората. Някои от тях тя прави страхливци и предатели, а други превръща в тихи, ненатрапчиви герои – също като Никола Зеков. Герои, които заради своята скромност обикновено не попадат под светлините на прожекторите и остават непознати за широката общественост. Примерите са много.

Останалите герои – Апостола (Йоана), Васил, Гребенаров, Роза, Амелия, Педро, Пако и другите – са също толкова въздействащи и допълват истинска галерия от характери и индивидуалности.

Интерес представлява кореецът Минсу, но присъствието му в книгата е напълно обяснимо, имайки предвид интереса на Катюша към корейския език и култура.

И докато съм още на темата, няма как да не изтъкна отново авторската смелост и креативна решителност, която среща Никола Зеков не с кого да е, а със самите Ърнест Хемингуей, Джордж Оруел и Антоан дьо Сент-Екзюпери.

„Време. Кръв. Пясък“, за мен, е и книга за Нейно Величество Любовта. Онази любов, която по време на война е като цвете, опитващо се да разцъфне в пепелта на разрушението. Тук тя присъства не само като романтична нишка, но и като напомняне, че дори в най-мрачните моменти човешкото сърце търси топлина и взаимност. Любовта между Апостола и Васил е не просто бягство от ужаса на войната, а източник на сила, защото именно в окото на бурята се раждат най-чистите чувства – крехки, но истински. Ражда се малкият Петър.

Другите послания в романа са също толкова важни и класически, колкото героизма и любовта: смелостта, достойнството, борбата в името на идеалите, способността и желанието да съхраниш човешкото у себе си – колкото и трудно да изглежда това по бойните полета на Валенсия, Барселона, Аликанте, Мурсия, Санта Пола и Мадрид.

Както, разбира се, и свободата, защото:

„…хората могат да живеят с малко хляб, но не могат да живеят с малко свобода.“

Не искам да пропусна страхотната корица на книгата, която е дело на художника Юли Шумарев и допълва по много интересен начин настроението в текста.

Финалът ме впечатли много – силен, загадъчен и „отворен“. Сигурен съм, че един ден Катюша ще се върне отново към Никола Зеков. Ще чакам търпеливо това.

След като прочетох и последната страница на романа, се замислих. Осъзнах, че следващия път, когато стане дума за Гражданската война в Испания, освен образа на Марина Хинеста и „Герника“ на Пабло Пикасо, винаги ще си спомням за една книга, написана с много обич – книга за времето, за кръвта и за пясъка.

Снимка: Ekaterina Kostova Author