„Смелиян, Амидофен и още двама-трима“ – Георги Млеканов

Издателска къща „Двете музи“, 2023 г.

Запознаването с творчеството на всеки един автор, колкото и банално и изтъркано да звучи, прилича на своеобразно литературно пътешествие. Всъщност не подценявайте изтърканите истини, защото те са изтъркани не от нещо друго, а от постоянното си доказване във времето.
Това е пътешествие в света на героите, темите и сюжетите, които вълнуват въпросния автор. Често пъти то крие в себе си неочаквани обрати, провокации и изненади, преминавайки през трудни завои и равни, гладки участъци.
А с какво започва всяко едно пътешествие, дори и литературното? Разбира се — със своето начало.
Така започнах и аз своето пътуване в света на Жоро Млеканов, прочитайки първата му книга — „Смелиян, Амидофен и още двама-трима“ (издателска къща „Двете музи“, 2023 г.). Тя включва в себе си 18 чудесни разказа със сатиричен оттенък. Докато ги четях, си мислех за онези изкуствени препятствия, които поставят по магистралата, които карат превозните средства да се подрусват и държат будни шофьорите и тяхното внимание – т.нар. „тактилни прагове на внимание“. Всеки един от тези разкази на Жоро е именно нещо такова, засягайки проблеми от живота на нашето съвременно общество и ме кара да се замисля не „защо“, а „докога“ ще бъдем такива, каквито сме. В този смисъл книгата има стойност и като вглеждане към огледалото на собствената ни народопсихология.
Жоро обаче не търси виновни, не поставя диагнози и не раздава правосъдие. Той просто пише за всичко онова, което ни дразни, учудва, фрапира и обезсърчава. Това прави този сборник с разкази особено честен, а както е известно — истината боли.
Друго достойнство на книгата е вниманието към всеки детайл в описанието на героите и сюжетите, което е гаранция за високата степен на наблюдателност на Жоро, проекция на неговото творческо любопитство и тънкото му чувство за хумор.
Това пък ме подсеща за една крилата фраза на великия Георги Парцалев: „Хуморът е много сериозно нещо.“
Особено важно, според мен, е да се отбележи призивът на Жоро, който е своеобразен финал на сборника. В него Млеканов ни подканя да преглътнем егото си, да дадем воля на емпатията си и взаимното си уважение, в които той вижда верният път към заветното „единение“.