„Преследването или седемте дни на дервиша“ – Симеон Ботев

Издателство „Жанет 45“, 2019 г.

Има един особен вид книги, които още с първото си изречение ме „хващат“ за читател и не ме пускат до самия си край. Когато бях по-млад, се чудех на какво се дължи това. С годините обаче опитът ме научи, че харизмата на литературата, а и на хората, е магия, която трудно може да бъде обяснена и още по-трудно – разбрана. И все пак някои от съставките на тази магия – начело с таланта, разбира се – обикновено са страстта и чувствата, които авторът е вложил в произведението си, богатата му обща култура и емоционална интелигентност, хилядите прочетени страници, вдъхновението, творческото изкушение и любопитството, които го подтикват да разкаже своята история.

Всички тези „кодове“ – но и още много, които завинаги ще останат недостъпни и шифровани, защото така трябва – открих в завладяващия историческо-приключенски роман на Симеон „Преследването или седемте дни на дервиша“.

По мое мнение с тази книга той заема достойно място редом с автори в жанра като Константин Петканов, Михаил Маджаров, Георги Божинов, Дико Фучеджиев, които пък са наследници и продължители в тази литературна бразда на класиците Димитър Талев, Йордан Йовков и Фани Попова-Мутафова.

За по-голямо удобство и стабилност ще стъпя на едно клише и ще кажа (напиша), че книгата е, меко казано, „многопластова“. Контекстът, в който се развива действието, ни отвежда в 1875 г. – в навечерието на Априлското въстание (1876) – и представя събитията в българските земи преди 150 години. Сполучливо са щриховани и събитията в глобален мащаб – поредната криза в Източния въпрос, състоянието на Османската империя – с право наричана „Болният човек на Европа“, действията и интересите на Великите сили и всичко случващо се на Балканите. Това показва високото ниво на подготовка и задълбочената предварителна работа на Симеон с особеностите на историческия процес и любовта му към историята като наука.

На този пъстър и богат фон Ботев разказва живота на българина Пандо, когото съдбата и нейните превратности принуждават да напусне семейството си, да приеме исляма и да се превърне в дервиша Шабан, за да оцелее.

Под суровата си външност този на пръв поглед хладнокръвен планинец крие доброто си сърце и чувствителната си натура. Воден от чувството си за вина и желанието си за морално изкупление и успокоение на изстрадалата си душа, той се впуска в търсенето на дъщеря си Катерина. Именно това се оказват последните седем дни от живота му – препратката е, разбира се, библейска.

Както всички герои в романа, така и образът на дервиша Шабан е самобитен, автентичен и колоритен – от една страна респектиращ, а от друга – предизвикващ съчувствие. Спокойно бих го поставил по симетрия, въздействие и послания редом до капитан Михалис на Никос Казандзакис и Кара Ибрахим на Антон Дончев.

Галерията от герои, с които ни запознава Ботев, е пищна, многолика и красива като чипровски килим. В нея, освен Шабан, ще срещнете и дъщеря му Рина (Катерина), която вече споменах, децата ѝ Никола и Неда – отвлечена от харамиите, по следите на които тръгва семейството ѝ, хайдутите, представителите на българската протестантска общност в Банско и Пирдоп, американските пастори Морз и Ханли, юруците, чобаните и мн. др.

На другия полюс са отрицателните персонажи, начело с демоничния Дели Бекташ и хората му, които в края на краищата губят вечния двубой между Доброто и Злото, за да възтържествува справедливостта и вярата в новото начало.

Романът е увлекателно и интригуващо изграден като аналептично повествование, което гарантира постоянен интерес и читателско напрежение – техника, в която Симеон е майстор.

Езикът е богат, живописен и – най-важното – сполучливо адаптиран към историческата епоха и калейдоскопа от диалектни форми. Това, според мен, е изключително важен детайл, защото подсилва усещането за достоверност и историчност. А това е незаменимата подправка, която прави книгата истинска, разпознаваема и запомняща се. Дадох си сметка за тази особеност още преди години, когато излезе филмът „Страстите Христови“ с режисьор Мел Гибсън. Там, за пръв път в историята на световното кино, Христос, а и ние зрителите, бяхме великодушно пощадени и Спасителя говореше не на английски език с холивудски акцент, а на своя роден арамейски. И понеже заговорих за кино – тук е мястото да бъда прорицател на романа и да му предскажа с пожелание някой ден да се превърне в сценарий за успешен игрален филм.

Държа да отбележа и културното и религиозно многообразие, в което умело са преплетени ислямът, православието и протестантството – по-скоро като допирни линии между хората, отколкото като точки на сблъсък и духовен антагонизъм. Аз поне усетих темата „религия“ тук именно по този начин и подхода на Симеон към нея – отговорен и уважителен, а не опростенчески или спекулативен. Религията като различност в проекцията на общочовешките ценности и идеята, че първо и преди всичко сме хора, а едва след това – мюсюлмани, православни или протестанти. Усещането, че духовните традиции не бива да ни разделят, а да ни обогатяват. Религията като връзка между културите и начин на взаимно уважение, вместо на предразсъдъци и противопоставяне. Не е ли точно в това силата на истинската вяра – да възпитава добродетели, които надхвърлят границите на отделните изповедания? Така различието се превръща в извор на диалог, а не на конфликт, и в основа за по-дълбоко разбиране на човешката същност.

Оставих за финал друг, много важен според мен, детайл от творчеството на Симеон – справка сборникът с разкази „Неизбежният наследник“ – образът на планината. Планината, която той чувства, обича, разбира, съпреживява и носи в себе си като запален турист и неин поклонник.

Планината, която превръща в равноправен герой. Планината, която не само присъства, но и разказва тази история заедно с него, за да запази спомена за седемте дни от живота на дервиша Шабан и да го предаде на поколенията.