„Има само един Джими Гримбъл“ (Великобритания)

Винаги съм разбирал и обичал футбола и всичко около него в неговия чисто британски стил и начин. Като дете четях много за футболната култура на Острова – matchday, away days, mascots, chants, пабовете. А когато пораснах, имах възможност да се докосна до този свят няколко пъти досега, на различни стадиони във Великобритания. Успях да усетя ситния дъждец, който пада по дрехите ти, докато скандираш заедно с другите името на любимия си отбор, гордо изправен на трибуната за гостуващите фенове зад една от двете врати.

Аз съм човек, който, ако е пред телевизора и трябва да избира дали да гледа финала на Шампионската лига между някои от европейските грандове или мач между Barnsley Football Club и Peterborough United, без да се замисля ще натисне копчето на дистанционното в полза на мача от Лига 1.

Поради всички тези причини обожавам книги, филми и истории по темата. А „Има само един Джими Гримбъл“ („There’s Only One Jimmy Grimble“) (Великобритания, 2000 г.) е точно такава история. Трогателен филмов разказ за вярата в себе си и смелостта да се опълчиш срещу собствените си страхове. Защото много често на терена, както и в живота, можеш да разчиташ само на един-единствен човек и това си самият ти. И всичко това на фона на стария „Мейн Роуд“ – крепостта на Manchester City.

Филмът не се опитва да те впечатли с блясък, а с искреност. Той мирише на fish and chips и мокра английска трева и е като писмо, написано с разкривен детски почерк. Писмо до всички, които са треперили пред наказателното поле на собствения си живот. Това е история за вярата в себе си — онази крехка вяра, която прилича на вратар без ръкавици в студена манчестърска вечер. История за смелостта да застанеш срещу страховете си, които винаги идват с фланелката на любимия ти отбор.

Защото често на терена, както и в живота, оставяш ръкавиците си в съблекалнята и излизаш сам. Един срещу всички. Един срещу спомените си. И тогава разбираш, че единственият човек, на когото можеш да подадеш топката, си ти самият.

Робърт Карлайл е като белег, който не избледнява. Джина Маккий носи тишината между две полувремена. А хлапето Люис Маккензи — тогава още дете — е чиста надежда с ожулени колене и прекалено голяма фланелка.

Този филм мирише на мокра английска трева, на стари трибуни и на пропуснати дузпи, които още ехтят нощем. Тук няма купи, само малки победи, сгънати като писма в джобовете на якетата. Няма фойерверки, а един-единствен прожектор, който трепти над вратата на съблекалнята.

Футболът тук не е игра, а начин на живот. Диагноза за самота, за инат и за онази надежда, която отказва да умре, дори когато съдията вече гледа часовника си.

И може би затова, макар и със стиснати зъби и шал, дори фен на Liverpool FC като мен трябва да замълчи. Да седне. Да гледа. И да си спомни защо някога се е влюбил във футбола.

Защото футболът, в крайна сметка, е животът — само че с повече кал по обувките и по-малко възможности да се скриеш от самия себе си.