„Насрещен вятър“ (1941 г.) – Мария Грубешлиева (1900 – 1970)
Веднъж попитах един петокласник какъв иска да стане, когато порасне. Той се усмихна и ми отговори просто: „Щастлив“. Отговорът ме изненада приятно. Помолих го да ми обясни какво означава това за него, а той след кратко колебание добави: „Все още не съм сигурен“. Може би беше чувал отнякъде крилатата мисъл на Джон Ленън по темата, може би беше слушал родителите си да говорят за щастието, а може би просто прояви онази детска мъдрост, която идва без обяснения. Защото децата, забелязал съм, понякога са мъдри по начин, който впечатлява нас възрастните, а те самите все още не осъзнават.
Всъщност, като се замисля, стремежът на човека към собственото му щастие е един от най-свещените и неприкосновени пориви. Той е движещата сила, която ни кара да тичаме след съдбата си и — в редките мигове, когато успеем да я настигнем — да ѝ зададем поне няколко от неудобните си въпроси. Когато този стремеж бъде въплътен в думи, се раждат книги като романа на Мария Грубешлиева (1900–1970) „Насрещен вятър“ (1941).
Признавам, че до този момент не познавах авторката. И това въпреки упоритото ми желание да поддържам фини настройките на собствения си литературен радар — такъв, който улавя не само нашумелите заглавия и имена, но и онези, които по една или друга причина са останали извън тренда и прожекторите. Именно така открих за себе си писатели като Светомир Бабаков, Асен Христофоров, Цилия Лачева, Атанас Цанков, Весела Люцканова и други.
Вратата към света на Мария Грубешлиева ми отвори моя приятел — поетесата Гергана Гетова, която ми подари издание на „Насрещен вятър“ от 1963 година. Без колебание се потопих в пожълтелите страници на тази въздействаща семейна сага. Тя ме отведе по улиците на черно-бяла Стара София в навечерието на Първата световна война (1914–1918), където тропотът на конските копита от файтоните се смесва със звъна на трамваите и подвикванията на уличните продавачи на вестници: „Зора“, „Мир“, „Утро“.
Там, където господата носят филцови бомбета и елегантни костюми с жилетки, а дамите кокетничат в някоя от виенските сладкарници, Народния театър или Борисовата градина, по „Леге“ или „Цар Освободител“ с рокли със спусната талия, копринени чорапи, клош-шапки, които никога не свалят.
Там се срещнах със съдбата на вдовицата Люба Ахтарова и нейните четири деца. Пет човешки съдби от едно семейство и две поколения — хора, за които животът е подготвил планове, различни от собствените им мечти. Всички те търсят пътя към щастието, но този път ги изправя пред изпитания, отклонения и неочаквани завои, отвежда ги на различни места, а за някои от тях приключва твърде рано.
Стремежът към щастието е една от водещите сюжетни линии в романа, но не и единствената. Паралелно с нея се разгръщат теми със същата тежест и значение — мястото на жената в българското общество през двадесетте и тридесетте години на миналия век, социалните контрасти, променящите се морално-етични норми, сблъсъкът и трудният диалог между поколенията, както и вечните теми за любовта, семейството и брака. Всичко това е вплетено в сложната и многопластова координатна система на българската народопсихология.
Винаги съм вярвал, че от всяка книга читателят взема толкова, колкото е способен да съпреживее и проумее — толкова, колкото може да побере в душевната си раница. В този смисъл аз взех много от „Насрещен вятър“. Но съм убеден, че друг на мое място би открил за себе си още различни усещания, настроения и смисли, вплетени между редовете на тези почти четиристотин страници..
Книгата, за мен, е и безценен източник на информация за чисто човешките отношения — за начина на общуване, езика, жаргона и дори за ежедневието на българите, живели в столицата на Царство България преди повече от половин век.
Силно ме впечатлиха и героите на романа — изградени с внимание, фин усет и психологическа дълбочина. Тяхната сила и обаяние произтичат от естествеността им и от онази човешка несъвършеност, която ги прави живи, пълнокръвни и напълно убедителни.
Докато четях „Насрещен вятър“, неволно си мислех за Пирамидата на Маслоу. Колкото и нескромно да звучи, ако бях съвременник на мистър Маслоу, бих се престрашил да му предложа да добави още един, шести елемент в нея — човешката потребност от литература. А романът на Мария Грубешлиева със сигурност заслужава място сред големия списък на книгите, които могат да удовлетворят тази дълбока човешка нужда.
„Насрещен вятър“ няма хепиенд. Именно това, според мен, прави романа още по-силен, по-истински и по-въздействащ. Такъв, какъвто е и самият живот — живот, който често усещаме по лицето си като грубата ласка на насрещния вятър на съдбата, докато вървим по трамвайната линия на собствената си предопределеност и си повтаряме, както казва една от героините, че „щастието винаги остава някъде зад нас“.
