ТАНЦУВАХМЕ С БЕТОВЕН

Бон ни посреща с лежерната си неделна слънчева усмивка, издаваща неговото настроение в края на лятото, когато го посетихме ние.
Идвали сме вече в Германия и знаем, че неделя е специален ден тук, в който дори магазините не работят, а хората правят едно от най-човешките и красиви неща – да прекарват времето си заедно един с друг.
Веднага разбирам, че от някогашната си столична значимост на център на Федералната република градът е запазил само спомените си и различните административни сгради, в които някога са се взимали важни решения, а днес са потънали в тишината на идиличната ненужност.
Красивите зелени паркове са оазиси на спокойствие, в които можеш да седнеш под клоните на някое от вековните дървета и да съзерцаваш наоколо.
Това правим и ние с Валка. Лежа върху зелената окосена трева и гледам нагоре към синьото небе, в което от време на време се срещат красиви пухкави облаци, поздравяват се любезно един друг и продължаваха всеки по пътя си.
Мисля си, че може би точно в този парк в родния си град, преди повече от век, се е разхождал замислен Лудвиг ван Бетовен и е композирал в ума си поредната си гениална творба. Това ме кара да настръхна от някакво странно историческо дежавю.
Последният път, когато се чувствах така, беше в The Cavern Club Beatles в Ливърпул, откъдето започва легендата The Beatles. Тогава си казах: „Боже, в момента стъпвам по стъпките на Джон, Джордж, Пол и Ринго!“.
Час по-късно вече разглеждаме родната къща на Бетовен. Слушаме специалната звукова презентация, която показа какво всъщност е чувал полуглухият вече велик композитор, докато пише своята гениална Девета симфония. Усещаш само как приглушени тътени от отминаваща буря се блъскат в ушите ти, докато гледаш металната слухова тръба на Бетовен, която лежи уморена под голямо стъкло на една от витрините.
Вече сме по главната улица. От двете ѝ страни една след друга се редуват модерни и традиционни сгради, сякаш миналото и настоящето се разхождат заедно ръка за ръка. Пълно е с любопитни туристи и местни жители, тръгнали по своя работа нанякъде.
Срещу нас виждам широк площад с църква и паметник. Докато бързаме, за да разберем на кого е, чуваме музика от близкото ресторантче. Паметникът е, разбира се, на Бетовен. Спираме се, гледаме го и си говорим за това колко благодарни трябва да бъдем на този гений за всичко, което е подарил на човечеството с нотите си и своето изкуство.
Отново чуваме музиката от ресторантчето, а аз усещам как съм свалил от плещите си зимните дрехи на своите предразсъдъци и задръжки. Останали са зад мен – там, откъдето идвам. Хващам ръката на Валка и двамата се понасяме в наш си танц със стъпки, които знаем само ние двамата в целия свят. Дали изглеждаме странно? Дали танцуваме смешно? Какво ще кажат хората? На кого му пука в момента, по дяволите! Ние сме в родния град на Бетовен, а той ни гледа и ни се усмихва от паметника си!
Музиката свършва, а с нея и танцът ни. Правя театрален реверанс към Валка и целувам ръката ѝ, а тя кокетно прикляка като дама на Виенски бал.
Няколкото посетители в ресторантчето ни ръкопляскат. Махам им за поздрав с ръка и поемаме по пътя си. Чувам как говорят нещо помежду си на немски и виждам как слънчевите лъчи на Норт Рейн – Вестфалия се оглеждат в кехлибарената бира в халбите им.
Смеем се и продължаваме да танцуваме в мислите си – там, близо до Бетовен.