СЪРЦЕТО НА БОТЕВ

Всяко училище е жив организъм. Има свое сърце, което тупти с различен ритъм от този на другите. Има душа, която изпълва класните стаи, физкултурния салон и училищния двор. Има глас, който представлява съвкупността от стотиците весели детски гласове. Има своя неповторима атмосфера.

Мисля за това особено, когато дойде ваканцията и училището сякаш остава без душа, без сърце и без глас, защото всички това са не компютрите, климатиците, модерните STEM кабинети или интерактивните дъски. Душата и сърцето на всяко едно училище, както и на нашето, сгушено в сърцето на някогашния татарпазаржишки квартал „Чиксалън“, това са децата, учителите и служителите, които всеки ден прекрачват прага му.

Мислех за това и вчера, когато отдавахме почит към паметта на Христо Ботев и другите ни герои, загинали за свободата на България.

Точно в 12:00 ч. свърши шестият час. Този път неговият край отбелязаха сирените навън. Спрях се, за да отдам почит към паметта на тези смели мъже и жени, отдали живота си в името на свещената кауза, в която са вярвали. Тъкмо щях да отворя уста и да кажа на децата в коридора: 

„Спрете, докато чувате сирените!“, но не стана необходимо.

Видях как всички сякаш замръзнаха прави на местата си. Все едно още играеха на „Замръзванка“ в голямото междучасие.

Опитах се да прочета нещо в очите им, но вместо това усетих предателска влага в своите. Осъзнах, че точно в този момент съм щастлив и горд, че нашите деца – по детски чисти и необичайно мъдри – вече са пораснали, вече знаят какво е уважение и са научени да го показват, когато се налага. Дадох си сметка, че аз и колегите ми сме изпълнили много малка част от даскалската си мисия.

Докато тези мисли преминаваха през главата ми като пътнически влак, усетих колко тихо беше станало в СУ „Георги Брегов“ гр. Пазарджик през тази минута-две. Толкова тихо, че сякаш чувах как сърцето на самия Ботев бие от вълнение миг преди той и другарите му да слязат на козлодуйския бряг и да се отправят към своята Голгота.

Сигурен бях, че заедно с неговото сърце чувам и нашето – училищното. 

Точно в този миг те биеха заедно.