ЦЯЛАТА ИСТИНА ЗА ДЯДО КОЛЕДА
Илия Михайлов
„Побързай“, 2018 г.
Издателство Belloprint Ltd.
Бях в четвърти клас, когато първата ми учителка – другарката Маджарова – откри в мен потенциал за ролята на Дядо Мраз в училищната пиеса (по онова време, началото на 80-те години на XX в., Дядо Коледа беше в немилост).
Нямаше как – бях най-голям, повечето от другите деца ми бяха до кръста. По тази причина бях абониран за последния чин.
Връчен ми бе овехтял червен костюм с бели кантове, червена шапка с бял пискюл. Получих и бутафорна брада, изрязана от зелен картон, с какъвто тогава подвързвахме тетрадките си, със залепен отгоре с лепило „Рила“ бял памук.
Тогава ми станаха ясни някои работи. Проумях защо в детската градина Дядо Мраз имаше чорапогащник и лакирани нокти. Ала, както се казва, „истината боли“, но и те прави мъж.
И все пак беше твърде рано.
Трийсет години по-късно седим с дядо С. от Дома за стари хора на спирката на болницата в Пазарджик. Аз чакам автобуса за Пловдив, за да се прибирам, а той просто „убива времето“, както сам се изразява:
– Само времето ми остана, само него имам.
Набързо ми разказва как загубил жена си, приписал къщата на сина си и снаха си, а те го изпратили в старчески дом.
– Какво ви дадоха днес за обяд? – питам го, опитвайки се да го откъсна от тези потискащи мисли.
Поглежда ме с мътните си старчески очи, пълни със сълзи и спомени, стиска леко бастуна си и ми отговаря:
– Кренвирши с кашкавал на фурна и доматена супа.
Покрай нас минават баба и малко момиченце. Бабата носи на гръб жълта ученическа раница с надпис Pokémon, а детето размахва рисунка на Дядо Коледа.
Вадя дъвки и неблагоразумно предлагам на дядо С.
– Нямам зъби – казва с безразличие той.
Сещам се, че в раницата имам и ябълка, която майка ми даде, но за мен е твърде мека. Подавам му я и така, между другото, го питам какво за него е Коледа и дали вярва в добрия старец. Само два часа по-рано, в училището, едно дете от пети клас ми каза, че Коледа е „сплотеност“.
Той избърсва с ръкав ябълката и ми казва:
– Коледа си ти! Коледа са всички добри хора по тая грешна земя!
Сега пък мен ме прерязва като с нож и усещам как гърлото ме стяга. Автобусът бавно спира.
– Ще тръгвам – казвам аз, преди да се кача.
Дядо С. просто се усмихва и махва с бастун в ръка.
„Коледата си ти! – отекват в ушите ми думите му… – Ти.“
Изображение: AI
