Блогът на Илия Михайлов

Седим с дядо Минко в празната автогара. Запознаваме се, докато двамата чакаме автобусите си. Ей така – някак съвсем естествено – като сармички в кутия от сладолед на втория рафт в български хладилник. Още с първите реплики усещам как се докосвам до човек, който без да знае и вероятно без да иска е останал недосегаем за социалните мрежи. Пази у себе си онази наслада от непосредственото живо общуване, която у много от нас, днешните “модерни” хора, някак е започнала да закърнява, чакайки за поредния ъпдейт. Старецът ме гледа в очите, докато говори бавно и внимателно. Сякаш му доставя удоволствие да чува гласа си и всяка една своя дума. Разказва ми живота…

Отново сме заедно. Тримата. Вървим по оживените улици на Пазарджик – градът, който ни събира и ни разделя през десетина години. Няма как, всеки от нас отдавна е в своя влак. Проветряваме от време на време купето, в което сме настанили душите си. А гарите следват една след друга: “Надежда” – “Тревога” – “Мечта” – “Стремеж”. Кратък престой на гара разпределителна “Спомени” и после пак поемаме – всеки по релсите на своето ежедневие. Търсим истината или се крием от нея: Бойко в дъждовния Норд Рейн-Вестфалия, Марин заедно с прекрасната малка Каси, а аз – някъде в поредния автобус, с който пристигам от Пловдив. – Вече си половин германец! – обръщам…

– Ей, едно време каква зима имаше! – каза старият железопътен работник, облягайки се по-удобно на рамката на голямото си мъжко колело, загледан в коловозите срещу себе си. Там си почиваше един дълъг товарен влак, нетърпелив всеки момент да поеме по пътя си. Смелото януарско слънце вече беше простряло благодатните си длани върху празната малка гара разпределителна и я милваше с щедрите си лъчи в тази първа за новата година сутрин. – Това сега на какво прилича? Нова година ли е или Благовец? – довърши мисълта си служителят на БДЖ. – Зима без сняг е като мъж без мустаци. – Помня, помня. – отговори единственият пътник, освен нас с Валка…

Нощният влак за Варна потегли почти веднага, след като ние с Валка се качихме. Беше някак странно без обичайното мъничко забавяне, което поколения българи наред сме се научили да прощаваме великодушно. “Не бързай да се радваш!” – процеди през зъби Здравият разум в мен – “Познаваш БДЖ и онази тяхна необяснима склонност да даряват безплатни минути на такива като теб под формата на чакане на някоя спирка в полето”. Пропъдих тези мисли заедно с една прозявка и с мъка затворих развалената плъзгащата се врата след себе си. Зимният декемврийски мрак навън вече беше полепнал по мръсното стъкло на стария железопътен маратонец, който препускаше по релсите на републиката за пореден път.…

10.11.19 г., Ливърпул, Англия Ниското ноемврийско слънце вече се показва над студената ясна сутрин в Мърсисайд. От вчера сме тук, но аз все още чувствам, че съм сбъднал мечтата си наполовина. Как така ли? Ами така. Просто е – това означава да си в града на Liverpool FC, а все още да не посетил “Анфийлд Роуд”. Ставаме с Валка и се измъкваме по най-бързия начин от хотела. Неделя е. Днес е дербито с Manchester City. Както казват тук, на Острова, “Matchday”. Празник за всички. Вървим пеш през града, който вече е буден. Спираме за момент на Ройъл Албърт док и гледаме мътните води на р. Мърси, които студеният вятър на…

Не, не исках да става така. Нямах намерение да “минавам метър” и да “прецаквам системата”. Прекалено балканско е за мен, а и заводските настройки на чувството ми за чест са други. Дори приготвих левчето си още преди да се кача. После малкият автобус отвори врати и аз се качих. Включеният климатик беше изпотил стъклата. Беше някак задушевно по странен сутрешен начин. Един от онези кратки мигове, в които усещаш уюут на най-неочаквано място преди да отвориш сборника със задачи на страница “днешна”. Пред мен, удобно на празните седалки, се бяха настанили три дами на различна почтена възраст и един господин с каскет, който много приличаше на Ленин, само че без…

Вече почти два часа бяхме в небето. Шумът от самолетните двигатели и леката турболенция от време на време ме караха да се чувствам като в стомаха на голяма птица, страдаща от газове. Опитвах се да чета, като от време на време гледах облаците през малкото прозорче, които приличаха на памук, разстлан върху голяма холска маса. Дори последвах повика на природата в малкото самолетно wc. А когато излязох, вече бях готов да повярвам, че съм йога. После се отпуснах на седалката и отворих големия си албум със спомени, който всеки от нас държи в някой от рафтовете на душата си. И с усърдието на опитен филателист започнах да подреждам най-новите си…

– Който няма багаж за багажника, да се качва! – обяви с тържествен тон шофьорът на автобуса Пловдив – София. Сякаш съобщаваше името и титлата на аристократ, който току-що се присъединява към поредния виенски бал. След това дискретно скри една прозявка в ръката си и се огледа виновно. Опитвах се да потъна в кратката тишината и привидното спокойствие на автогара Юг, докато чаках автобуса за Пазарджик, но сектора до мен изведнъж се напълни с хора. Няколко млади мъже, две жени, които пушеха замислено и една възрастна госпожа с шапка, с която отдалеч приличаше на Чарли Чаплин. До тях бяха момче и момиче, на челата на които сякаш пишеше “студенти”. Те…

От няколко часа вече сме в тайнствената прегръдка на Карловския балкан. Малкото градче, дало на България толкова много, е някъде зад нас. Не се сещам за друго място, в което можеш да излезеш на терасата на панелния си блок, да си простреш прането, а после с ръка почти да погалиш планината. От векове местните хора съжителстват в хармония с нея. Носят я в сърцата и душите си. А тя ги пази и учи без да се натрапва. Мълчаливо им дава от своята мъдрост и търпение. Калява характера им и пази спомените им. Живописни пропасти се редуват с гостоприемни полянки, които сякаш те канят да поседнеш за малко. Вече сме уморени.…

– Раздаде ли ги всичките? – попита отегчено момчето, докато разкопчаваше суитшърта си. До него, на мръсната дървена седалка, безмълвно стоеше стекче с предизборни флаери, обвити грижливо с ластик и картонена чашка с кафе. – Ти как мислиш? – отговори с въпрос момичето. С престорена гордост вирна високо глава, при което конската й опашка заприлича на истинско кестеняво корабно въже, спускащо се по гърба й. Усмихна се и театрално вдигна двете си ръце като победител в състезание по лека атлетика, който току що е пресякъл финиша. Седях тихо до тях на спирката на пазарджишката държавна болница и се опитвах да не мисля за нищо – едно от най-трудните упражнения. Защото…