Красивите думи за „История славянобългарска“ и посланията на Паисий Хилендарски в учебниците по история и литература вече почти три столетия са сред най-сигурните спасителни пояси на нашия патриотизъм. Хвърлям ги с надежда към всеки следващ випуск от децата на България, за да ги убедя, че и в миналото, както и днес, не е било лесно да бъдеш българин. Но е важно и достойно да се съхраним като такива и да предадем „нататък“ тази отговорна мисия. С годините обаче осъзнавам, че зад всичко това стои историята на краткия живот на един необикновен монах от XVIII в. Виждам го – преметнал през рамо кърпената торба от шаяк, в която до коравия комат…

Не, не исках да става така. Нямах намерение да „минавам метър“ и да „прецаквам системата“. Прекалено балканско е за мен, а и заводските настройки на чувството ми за чест са други. Дори приготвих левчето си още преди да се кача. После малкият автобус отвори врати и аз се качих. Включеният климатик беше изпотил стъклата. Беше някак задушевно по странен сутрешен начин. Един от онези кратки мигове, в които усещаш уюут на най-неочаквано място преди да отвориш сборника със задачи на страница „днешна“. Пред мен, удобно на празните седалки, се бяха настанили три дами на различна почтена възраст и един господин с каскет, който много приличаше на Ленин, само че без…

Вече почти два часа бяхме в небето. Шумът от самолетните двигатели и леката турболенция от време на време ме караха да се чувствам като в стомаха на голяма птица, страдаща от газове. Опитвах се да чета, като от време на време гледах облаците през малкото прозорче, които приличаха на памук, разстлан върху голяма холска маса. Дори последвах повика на природата в малкото самолетно wc. А когато излязох, вече бях готов да повярвам, че съм йога. После се отпуснах на седалката и отворих големия си албум със спомени, който всеки от нас държи в някой от рафтовете на душата си. И с усърдието на опитен филателист започнах да подреждам най-новите си…

– Който няма багаж за багажника, да се качва! – обяви с тържествен тон шофьорът на автобуса Пловдив – София. Сякаш съобщаваше името и титлата на аристократ, който току-що се присъединява към поредния виенски бал. След това дискретно скри една прозявка в ръката си и се огледа виновно. Опитвах се да потъна в кратката тишината и привидното спокойствие на автогара Юг, докато чаках автобуса за Пазарджик, но сектора до мен изведнъж се напълни с хора. Няколко млади мъже, две жени, които пушеха замислено и една възрастна госпожа с шапка, с която отдалеч приличаше на Чарли Чаплин. До тях бяха момче и момиче, на челата на които сякаш пишеше „студенти“. Те…

От няколко часа вече сме в тайнствената прегръдка на Карловския балкан. Малкото градче, дало на България толкова много, е някъде зад нас. Не се сещам за друго място, в което можеш да излезеш на терасата на панелния си блок, да си простреш прането, а после с ръка почти да погалиш планината. От векове местните хора съжителстват в хармония с нея. Носят я в сърцата и душите си. А тя ги пази и учи без да се натрапва. Мълчаливо им дава от своята мъдрост и търпение. Калява характера им и пази спомените им. Живописни пропасти се редуват с гостоприемни полянки, които сякаш те канят да поседнеш за малко. Вече сме уморени.…

Да бъдеш класен ръководител в българско училище е може би едно от най-сложните, красиви и изтощителни предизвикателства. Бих го сравнил дори с това да си капитан – далечно плаване или пилот на самолет. Не само заради огромната отговорност, очакванията и трудностите от най-разнообразен характер. А преди всичко заради поверените ти човешки съдби, които ти трябва да преведеш успешно през петгодишния лабиринт, който ги очаква в края на детството им. Вървиш пред децата, водейки ги към съзряването и осъзнаването им като личности. Озърташ се постоянно като педагогически сурикат за евентуални грешки и опасности, любезно предоставени от  ежедневието. Понякога ти се струва, че напредваш с огромни стъпки, а друг път имаш чувството,…

– Раздаде ли ги всичките? – попита отегчено момчето, докато разкопчаваше суитшърта си. До него, на мръсната дървена седалка, безмълвно стоеше стекче с предизборни флаери, обвити грижливо с ластик и картонена чашка с кафе. – Ти как мислиш? – отговори с въпрос момичето. С престорена гордост вирна високо глава, при което конската й опашка заприлича на истинско кестеняво корабно въже, спускащо се по гърба й. Усмихна се и театрално вдигна двете си ръце като победител в състезание по лека атлетика, който току що е пресякъл финиша. Седях тихо до тях на спирката на пазарджишката държавна болница и се опитвах да не мисля за нищо – едно от най-трудните упражнения. Защото…

Шофьорът подпря големите си космати ръце на волана. Умореният му поглед се спря за миг на ръчния му часовник с метална верижка, а рунтавите му вежди се повдигнаха нагоре. После облегна плешивата си глава на седалката и затвори очи. Вратата на спрялата му съвсем близо до тротоара зелена кола беше отворена. Стори ми се дори, че долових смесен мирис на цигари и евтин ароматизатор, който се носеше отвътре заедно с приглушените звуци на народна музика. Любувах се на тази гледка, седейки в кварталното кафене срещу спирката на пазарджишката държавна болница. Чаках автобуса за Пловдив. А мислите ми си играеха на „Не се сърди човече“, надпреварвайки се да се прескачат и…