Чакалнята на автогара „Юг“ беше необичайно тиха и почти празна. Това сакрално място, на което се срещат и разминават толкова много непознати хора, съдби и планове, сега приличаше на български киносалон от края на 80-те години, в който се прожектира съветски филм. Дори спареният въздух, който като любезен портиер обикновено посреща новодошлите в помещението, беше излязъл някъде навън да се поразсее. Само облаците любопитно надничаха през мръсните стъкла, за да се огледат в тях, доколкото е възможно. Първата за деня вълна от напрежение, бързане и врява явно беше отминала, за да направи място на краткия момент на измамно спокойствие и неестествена тишина. Като в живота ни – дни и години…

Сгушена под щедрата сянка на две градски дървета, кръстосали влюбено клони, сивата улична кафе машина тръпнеше в очакване на поредния си клиент. Около нея, като почетна стража бяха паркирани зелено непретенциозно рено и един стар, но горд, син фолксваген голф с малко поожулени калници. Небето беше сменило сутришното си тъмно синьо настроение с малко по-светла гама, сякаш август си играеше от скука с фото филтрите на инстаграм. Трафикът беше понамалял – като водата в горните етажи на общежитията в Студентски град през 90-те години на миналия век. Само следобедната прашна мараня се шляеше скучаеща по пазарджишките улици. Изневиделица се появи възрастна двойка с велосипеди. – Ще купим бе, жена! Нека…

Розовият изгрев плахо надничаше през мръсния ръждясал прозорец на влака, който даваше всичко от себе си, за да ни накара поне за кратко да повярваме, че наистина е „бърз“. Лъкатушеше с усилие покрай обширните полета от спящи слънчогледи, които сякаш се бяха забавлявали до късно през нощта и сега не искаха и да знаят за раждането на новия ден. От време на време локомотивът забавяше ход, като че ли машинистът се колебаеше дали всъщност иска да стигне до Варна, където може би го очакваха някакви нерешени проблеми, стари дългове или отегчението на самотното му извънработно съществуване. Една висока кондукторка с къса коса, измачкано тъмносиньо сако и натежали за сън клепачи…

Прочетох последната страница на „Мъже“ и преди да изтрия файла от киндъла си, гледах няколко секунди заглавието на книгата и името на Георги Марков. Първото, което ми дойде наум, бе въпросът с какво бих заменил тази дума с четири букви („мъже“), ако сега някой ми поднесе кръстословица? Веднага се сетих за друга дума, също четирибуквена, която бих използвал без да се замисля – „хора“. Защото този роман, за мен, е една много човешка книга. Книга за стремежите, мечтите и страховете на хората, за любовта и приятелството помежду им, за смелостта им и трудностите, пред които се изправят, търсейки себе си и своето щастие. Да, вярно е, че в един момент…

Тихо е. Още един горещ следобед, скоро след като изпратихме поредната учебна година в историята. Зад гърба ни остават малките ни радости и страхове, надеждите и разочарованията ни през дългата кампания. Всички вече сме доста уморени. Колегите са по кабинетите си. Всеки нещо дописва, изчислява, проверява преди да се спусне по пързалката на своето лято. В обедната почивка вече говорим за море, планина и цени на нощувки. Правим планове и предвкусваме блажени мигове, които ще споделим с любимия човек и семейството си. Сигурен съм, че без плановете си хората щяха да приличат на часовници без стрелки. Като голям жълтеникав котарак, училището сякаш е притихнало в мързелива дрямка. Някъде от съседните…

В памет на Георги Войнов (1960 – 2019) Продължаваше да вали. Дъждът ту намаляваше, ту се усилваше. Сякаш някой там горе въртеше копчето на небесното радио. Сивата монотонност нарушаваше от време на време само шума от бул. „Руски“. Вятърът образуваше след себе си красиви вълнички в локвите – тези истински градски морета. Бяхме тръгнали с Валечка на вечерна разходка, за да се поразсеем. Тогава усетихме върху себе си първите дъждовни капки. Успяхме да се шмугнем в един вход, където вече половин час гледахме мълчаливо пощенските кутии с имена на хора и фирми. Компания ни правеше само една бяла кола, която под дъжда изглеждаше още по-малка и по-смела. В душите и…