Бързах. Исках да стигна по-рано в училището. Трябваше да свърша толкова много неща, които в края на учебната година винаги придобиват особена важност и национално значение. Ние хората винаги бързаме. Един бърза за работа или за среща. Друг бърза за да сгреши, а трети – просто, защото така е свикнал. Докато някой ден поспре, за да си отдъхне за малко от тази вечна гоненица с времето и осъзнае, че той винаги ще бъде гонещия в нея. Стреснат, се опитва да „забави темпото“, да превърти назад видеото на живота си, което вече е започнало да се архивира във формат „спомени“. Търси бутон „пауза“, но с изненада разбира, че такъв просто няма,…

В един студен и ясен слънчев ден, преди няколко години, се разхождаме с жена ми и брат й по улиците на Амстердам. Усещането е сякаш се спускаш по цветовете на дъгата. Шарено, интересно, освобождаващо и толерантно. Улични музиканти, фокусници, мимове, музеи, галерии, шум, глъчка. И много колоездачи, които там се ползват с особени привилегии. Вървейки покрай каналите, по които постоянно плуват лодки и туристически корабчета, няма как да не те задмине и някоя карета или ретро автомобил. Усещаш как всичко балканско в теб изведнъж започва да се съмнява в себе си. Изпълва те едно странно чувство, че и ти си европеец поне за малко, поне докато си там. А хората… …

Някаква лепкава тревожност се търкаляше безцелно като празно бирено кенче по пазарджишките улици, които с нетърпение очакваха своите първи минувачи. Сивото небе вече беше поставило майската сутрин под задушния си похлупак. А няколко големи колкото предизборни обещания облаци сякаш си намигаха заговорнически помежду си, готвейки се за поредния дъжд малко по-късно през деня. Не знам дали март е „женският месец“, както твърди народа, но май винаги ми е приличал на разглезена госпожица с променливо настроение. Докато се смее с лъчите на слънцето и радва хората, изведнъж започва, кой знае защо, да плаче с големи дъждовни сълзи, а после бързо ги трие с ръкава си и прихва да се смее необяснимо.…

В слушалките ми един след друг звучат златните хитове на Конкурент, докато вървя под слънчевата усмивка на този невроятен пролетен ден. Понеделник може да бъде страхотен, стига да поискаш. Мисля, че вече знам как става. Пазарджик ми се струва обнадежден и вдъхновен, пълен с цвят и добронамереност, като детска книжка с картинки. Започвам дори да си припявам заедно с гласа на бате Емо: „Родени за рок! Родени за рок! Родени само за рок!…“. Толкова ми е готино, че ми идва да подпиша индулгенции за опрощаване на греховете на половината свят. А моите? Ех, моите. Не усещам дори как някакво подобие на куче изскача от къщите наблизо и започва да ме лае.…

Снегът през февруари е като своенравен фокстериер. Прави каквото му скимне. Идва, когато си поиска, без да предупреди никого. Задържа се кратко, колкото да замирише на зима и хората да успеят да се снимат за спомен с него. И после бавно изчезва в монотонния звук от капчуците и в малките тъжни локви по улиците. Само тънкият скреж по голите клони на дърветата и колите напомнят за него. Гледах всичко това през мръсния прозорец на автобуса и чаках търпеливо кога шофьорът ще реши да потеглим. Наблюдавах този млад мъж вече няколко седмици. Мълчаливата му и безизразна физиономия ме караше да мисля, че светът го беше обидил жестоко с нещо. Може би…