-
Откриване на паметната плоча на Георги Парцалев (1925 – 1989)
На тържествена церемония вчера в гр. Левски бе открита паметна плоча, посветена на великия български актьор Георги Парцалев (1925 – 1989). Това е поредната такава инициатива на Емил Йорданов – меценат и любител на българското кино. Присъстваха кметицата на гр. Левски Любка Александрова, заместник-министъра на земеделието Георги Събев, кметове на съседните населени места. Поздравителни писма изпратиха Лили Иванова и Президента на Република България Румен Радев.
-
„Майстора и Маргарита“, 1938 г. Михаил Булгаков
Още в часовете по литература в училище, учителката ми г-жа Валерия Ангелова, която безкрайно обичам и уважавам, ме научи на страшно много неща. Едно от тях бе, че когато чета дадена книга е по-важно не да се опитвам да разбера отговора на култовия въпрос „Какво е искал да каже авторът?“, а да си дам сметка какво аз съм взел от текста, какво съм сложил в душевната си раница и ще отнеса със себе си, когато прочета последната страница. Оттогава странствам в Света на книгите с този алгоритъм под мишница. Направих същото и с „Майстора и Маргарита“. Би било безсмислено, според мен, да представям внушения и послания от името на Михаил…
-
ИСТОРИИ ОТ КРЪГЛАТА МАСА
Първа глава Тази сутрин Колев се събуди доста рано. Стана от леглото без да се излежава. Погледна през прозореца и видя, че уличната лампа все още не беше угаснала. Обу си чехлите и отиде до банята. Изми лицето и зъбите си, а след това мина през кухнята, за да си направи едно кафе. Взе го заедно с цигарите и запалката си и излезе на терасата. Като за начало на лятото все още беше относително прохладно и той усети как леко настръхва от сутрешния вятър, който се шмугна някъде в клоните на дърветата от кварталния парк. Колев потърси с ръка стария метален пепелник, докато гледаше как мъжете от общинската фирма за…
-
На фокус – пловдивската ученическа рок банда The Reborn
Лятната вечер бавно се спуска над пловдивския квартал „Коматево“. Слънцето уморено залязва, сякаш отбивайки се за малко на гости в спретнатите дворчета на хорските къщи, сгушени край полегатите планински склонове наблизо. С жена ми и Ани сме се запътили за нещо, поне за мен, много интересно – репетиция на ученическата банда The Reborn. Не помня откога не съм чувал за такова нещо – „ученическа банда“. Интересно ми е да видя тези деца, които рок музиката е събрала заедно. Искам да ги попитам толкова много неща, да им разкажа толкова много неща, да ги чуя наживо. Слизаме от колата почти пред Репетиционна зала – HOUSE of MUSIC & Toto Studio. Веднага…
-
АЛЕЯТА НА СПОМЕНИТЕ
Сгушен някъде в Южен Лондон, Сътън се събужда много рано. Летните нощи в това предградие са прохладни и по свой начин несправедливо къси за сметка на дните. Имам чувството, че на Острова на Нейно величество се запознах с едни от най-нетърпеливите дни, които съм срещал през живота си. Гонят се един след друг и бързат кой ще се роди пръв. Надпреварват се с хората и техните мечти, с проблемите и плановете им. Един след друг редят безкрайния пъзел на времето, което тук никога не спира, за да си почине, защото или не се уморява, или просто така е свикнало. Някаква местна традиция. Една от многото, върху които са положени основите…
Може да ви хареса и
„Тревожни хора“ (Фредрик Бакман)
ЦИГАРАТА
„Хроника на камък“ (1970) – Исмаил Кадаре
-
„Clair de lune“ (Жюстин Томс)
Има книги, които „те хващат“ за читател още от първите си страници и не те оставят намира, докато не стигнеш до последната. Обсебват цялото ти внимание. Минават през душата ти, като през автобусна спирка, карайки те да ги почувстваш, да ги съпреживееш. Да страдаш с героите им и да достигнеш до катарзис заедно с тях, умиротворявайки душата си и съвестта си. А после, след като ги завършиш, дълго да мислиш за тях, като за свое собствено приключение, в което си участвал самият ти. Така се получи при мен с „Clair de lune“ на Жюстин Томс ❤️ Още вечерта, когато я започнах, стотина страници отлетяха някак неусетно. Първите ми впечатления се…
-
СЧУПЕНО
През цялата нощ валя. Заспивайки, дълго чувах как големите капки на летния дъжд, умиротворяващ и настоятелен като опитен любовник, тихо трополят по стъклото на прозореца и изчезват безследно някъде в тъмнината. Струваше ми се, че Майката Природа унесено свири на пиано някаква своя нежна мелодия, която доведе след себе си изкъпаното нетърпеливо неделно утро. Слънцето се опита да си проправи път през надвисналите сиви облаци, които явно нямаха намерение да си ходят. Огледа се суетно в локвите по улиците на големия град и пак се скри някъде зад съседните блокове и къщи. Забелязал съм, че понякога то е доста своенравно. Прави си каквото си иска без да се интересува от…
-
ВИНТОВЕРТ
Гледах през терасата как лежерният неделен предиобед наднича любопитно в стаята, прокрадвайки се през прането на жена ми. После му омръзна и хукна като безгрижно дете нагоре-надолу по нашата улица. От нейните две страни дърветата бяха надвесили разлистени клони едно към друго в красив зелен шпалир. Юнското слънце едва си пробиваше път през тях, правейки шарена сянка. Котките от кварталния прайд обаче бяха налягали на припек на тази част от тротоара, която слънчевите лъчи къпеха щедро. Целият котешки прайд търпеливо чакаше жената с тъжния поглед от съседната кооперация, която всеки ден ги храни с гранули. Тя прилича на Грета Тунберг само че на петдесет и няколко години. Предполагам, че така…
-
ШИВАЧКИ
Бай Данчо беше енергичен старец на седемдесет и няколко години, който винаги намираше начин и смисъл да се усмихва на другите хора и да бъде добър с тях. Беше си патил от това неведнъж, но нищо така и не успя да изправи тази гърбица в характера му. В пристъпи на моментно разочарование, той самият няколко пъти беше давал под съд този свой проклет порок. Обвиняемият обаче винаги успяваше да се измъкне с оправдателна присъда, възползвайки се от благоволението на съдебните заседатели – вроденият алтруизъм на бай Данчо и добротата на сърцето му, преживяло преди време един малък инфаркт. Може би по тази причина жена му, леля Софка, често му повтаряше…
-
“Тортила Флет“ (1935) Джон Стайнбек
Когато бях дете (аз още съм си), майка ми ми купуваше сладолед. Още помня продавачът – мургав чичко с побеляла коса и тънки мустаци, облечен в бяло работно сако. Усмихнат до ушите добряк, подпрян на своята количка, когото всички малчугани обичахме, защото винаги ни слагаше малко повече от леденото лакомство. Сякаш му доставяше наслада да вижда радостта, примесена с тиха благодарност, в детските ни очи. Щом получех мечтаната вафлена фунийка сметанов сладолед започвах истинска борба със себе си. Опитвах се, колкото мога, да ям бавно, за да се насладя на всяка хапка или близване за по-дълго време. После изведнъж някак забравях това хедонистично правило и сладоледът ми изчезваше за миг.…
