Блогът на Илия Михайлов

ПЪРВА ГЛАВА – Ти к’во си мислиш бе? Че аз цял живот ще обикалям с т’ва чукче по влаковете и ще проверявам вагони ли? – каза с обида и малко яд в гласа си единият от двамата служители на БДЖ, които бяха на перона. После хвана по-удобно дългата дръжка на чукчето си и нервно чукна по релсите. Почеса гъстата си черна брада и се изплю настрани. Колегата му ревизор-вагони не каза нищо. Вместо това дръпна жадно от цигарата си и я прибра грижливо в шепата си на завет. Провери дали неговото чукче е под мишницата, закопча догоре ципа на работния си гащеризон и пъхна свободната си ръка в джоба на…

Двамата служители на БДЖ се канеха да се приберат поне за малко на топло в служебното помещение отстрани на чакалнята. Там не беше кой знае какво. Миришеше на храна и застояло, но поне беше топло. Щяха да си направят и чай, за да се сгреят преди да продължат работния си ден. Влакът за Варна щеше да потегли всеки момент, когато покрай тях премина жена на средна възраст с разкопчано зелено палто. Личеше си, че тази сутрин беше бързала. Кестенявата ѝ коса, по която вече издайнически личаха посребрени кичури, се развяваше от ледения вятър. Преди да се качи в крайния вагон, до който те стояха и си приказваха, тя погледна отново…

Той вече беше решил. Щеше да отнеме живота си. Осъзна, че ще го направи, но не в деня на катастрофата, когато му се обадиха и му казаха какво се е случило с жена му и сина им. Не беше и в кошмарните седмици след това, когато чувстваше, че сърцето му е разбито на безброй малки парченца, а душата му се превърна в догарящ въглен. Болката му не спираше да бушува в него и да го разяжда отвътре като отрова. Отчаянието му стоеше отстрани, гледаше с насмешка и услужливо ѝ помагаше като риташе безмилостно падналото му по очи желание за живот. Имаше моменти, когато му се струваше, че всичко е един…

Алармата на часовника иззвъня безмилостно, оповестявайки началото на новия работен ден. Беше точно 5.40 ч. Димитрова отвори очи и първото, което видя, беше белеещият се в тъмното таван на малката ѝ спалня. Трябваха ѝ няколко секунди, за да фокусира късогледите си очи. После се взря през запотеното стъкло на прозореца. Навън беше все още тъмно и студено. Стори ѝ се, че е паднала мъгла. Беше една от онези зимни утрини, в които най-доброто, което можеш да направиш, е да си останеш вкъщи и да се радваш на домашния си уют с чаша чай или кафе в ръка. Първата мисъл, която мина през главата ѝ, беше, че днес е понеделник. За…

– И тая събота ми отиде на вятъра. – замислено каза докторът, докато сипваше гореща вода в разтворимото си кафе в бялата порцеланова чаша със син кант. – Можех вече да съм за риба. Намерил съм едно място, дето кълве като за световно. Пускаш – вадиш. Няма празно. За него риболовът беше стара страст, която след раздялата с жена му се превърна в нещо като терапия. Обичаше да прекарва дълги часове сам, загледан в мътните води на реката, която минаваше край малкия град. Да съзерцава, да си спомня, да премисля. Рибата отдавна не беше негова цел, а оправданието, което използваше, за да избяга от всички в света на тишината. Оставаше…

Ранният следобед на този януарски ден беше необичайно слънчев и относително топъл. Преди да излезе от вкъщи той дори провери външния термометър, който висеше на терасата. Беше почти цели 8′ C. Нарами старият кожен калъф, който вече почти две десетилетия пазеше неговия безценен „Weltmaister“. Взе малкото сгъваемо столче и преди да излезе тихо затвори след себе си вратата на хола, където престарелият му баща вече беше в обятията на Морфей и се носеше по течението на обичайната си пенсионерска следобедна дрямка. Приличаше на стар котарак, потънал в блаженство и безвремие под лъчите на зимното слънце, които надничаха през мръсния прозорец. Остави баща си да спи, заключи външната врата и излезе…

Кафемашина съм на тази улица вече четири години. Първо бях от другата страна на тротоара – точно до магазина за риба със синята врата, който вече не работи. После собственикът ми ме премести тук. Ако някой ви каже, че е много лесно да бъдеш улична кафемашина, не му вярвайте. Знам го от опит. Ако обаче същият този някой твърди, че е много лесно да бъдеш улична кафемашина в малък град, то бъдете сигурни, че той откровено се опитва да ви прави на глупаци. Едно от най-големите неудобства на тази наша, според мен, толкова достойна, хуманна и обществено полезна мисия, е животът на открито, който водим, по стечение на обстоятелствата, всички…