Блогът на Илия Михайлов

Не помня откога не бях звънял на Надеждата за помощ. Не ми се беше налагало скоро, а и тя не винаги вдига телефона си. Често дава и заето. „Той си остана ергенче“ ми казва старият му баща с болка, докато ми стиска ръката и я разтърсва за поздрав.  За пореден път се удивлявам от силата и стоицизма на българските пенсионери. „Не се тревожи!“ – казвам – „Всеки си има късмет в живота.“. Очите му бавно се наливат със сълзи, а той премества бастуна в другата си ръка, за да извади смачкана носна кърпа от джоба си. „Да, ама дъщеря ми си има бебе“ продължава и усмивката изгрява на лицето му…

Когато преди няколко години посегнах към книгата на Дмитрий Глуховски „Метро 2033“, признавам си, бях доста резервиран, въпреки че вече бях изиграл едноименната игра, която ме впечатли невероятно. Може би затова и се реших да прочета книгата. Не си падам по фентъзи и други подобни жанрове. Предпочитам класическата литература и модерните вече утвърдени автори, пишещи за хората и техните проблеми тук и сега. Бях скептичен, а и не познавах Глуховски като автор. Оказа се, че романът завладява читателя си още с първите страници. Описанието е живо и реалистично. Пред теб оживява Москва след ядрен апокалипсис, един град – призрак, пълен с руини, страх, неизвестност и мутирали чудовища. Радиацията е навсякъде, а…

Такъв съм си – обичам 70-те, 80-те и 90-те години и тяхната музика. Обичам косматите тупирани рок звезди и поп идоли, облечени по начин, който днес изглежда смешно и дори нелепо. Обичам текстовете на песните от този период и посланията, които носят, защото тогава поп и рок бандите правеха музика, която беше послание, кауза и смисъл. Обичам хард рок вълната, която заля щатите и Европа и после бързо се превърна в легенда. Обичам твърдото звучене на класическия хеви метъл и нежното докосване на поп хитовете от преди 20-30 г. Не харесвам днешната епилирана музика, измислените и натрапени reality „звезди“ и метросексуалните звуци. Чест и почитания към това, което днес „се…

– Побързай! – каза Нетърпението – Идвам, идваааааам! – отвърна задъханата Надежда – Ще успееш ли? – жлъчно подметна Времето – Ще успеееш ли?….Ще успеееш ли?…..Ще успеееш ли? – повтори като ехо нахалното Съмнение.

Автобусът от Пловдив бавно спира на болницата. „Тихо утрото е влязло в този градски шум…“ отеква гласът на Наско и БТР по Радио 1 Рок. Шофьорът сънено натиска някакво копче и голямото метално чудовище изпуска навън всички нас – вечните пътници, бързащи за някъде. Чувствам се като един съвременен Йона, изхвърлен на сушата от устата на големия кит. Мирише на банички и вторник сутрин. Само след 7 мин. вече съм на „Михо Стефанов“. Това е малка уличка, която носи името на касиера на революционния комитет в Татар Пазарджик, основан от Дякона Левски, перз Възраждането. Имам си свой ритуал. Всяка сутрин, преди да поема по нея, оставям на входа й душевната…

Когато снощи си тръгнахме с жена ми от Club Bibliotekata, аз се обърнах назад. Тя ме попита „Какво има?“. „Исках просто да се уверя,че клубът е все още на мястото си!“ отговорих. Именно там най-великата българска рок банда на всички времена, Конкурент, изнесе поредната си лекция по най-висококачествен здрав български рок, човещина и милосърдие, демонстрирайки проверената от времето своя класа. А ние – техните приятели и фенове – не спряхме да избухваме отново и отново, с риск да съборим горката „Библиотека“. Причината бе поредната благотворителна кампания, която момчетата подкрепиха -Концерт за Радка! – „Конкурент“, „Хоризонт“, „Krossfire“, „Seven Hills“. Адмирации и за другите три групи: „Seven Hills“, „Krossfire“ и „Хоризонт“ –…