Блогът на Илия Михайлов

19 серии. 19 късчета Мъдрост. 19 урока по Приятелство. 19 Послания. 19 вдишвания Любов. 19 стиха Нежност. 19 въпроса и 19 отговора. 19 пътеки към Вярата в Доброто у хората. 19 причини да запазиш живо Детето у себе си. 19 тома Човечност. Това е за мен „Синьо лято”. Мисля, че дори само този сериал от 1981 г. да беше приносът на Испания към световната Култура и Изкуство, то това би било напълно достатъчно….

Подкрепям Англия от 1986 г., СП в Мексико. От тогава до днес, за мен има само един треньор на „Трите лъва“ и това е сър Боби Робсън. Този джентълмен със сини очи и чаровна усмивка на денди не успя да напише златна страница в историята на отбора – шанс, който имаше Алф Рамзи през 1966 г. Въпреки това, в годините, в които водеше Англия  (1982 – 1990 г.), отборът играеше премерен и класен футбол. Сър Боби сякаш бе успял да намери баланса между британския хъс и непоколебимост и европейския си опит от „Порто“, „ПСВ Айндховен“ и „Барселона“. Не, той не успя да спечели световната титла в Италия през 1990 г,…

Докоснах се до Мариус. Харизмата на този човек ме порази. Непосредствено след спектакъла, когато той все още излизаше от роля и „Сънят на смешния човек” бавно го напускаше, аз усетих духа на Достоевски, който той бе обуздал, за да го подари на публиката. Усетих онова уникално и характернo за героите на Фьодор Михайлович съчетание на монашеско смирение и страстната лудост на търсещата гениалност (справка „Идиот”, „Играчът на рулетка”, „Братя Карамазови” и т.н.), извисили се някъде над шума от тълпата и каретите, препускащи по „Невски проспект”…

Мислех наскоро за т.нар. „невъзвращенци“ – хора, решили да напуснат България по време на комунистическия режим. Особено за един от тях – Георги Марков (1929 – 1978), който днес щеше да стане на 88 г. Без да искам да съм негов апологет, не отричам, че той е спорна личност в българската история. Приемам също, че е по някакъв начин „ренегат“, защото от галеник на режима се превръща в негов критик. Питам се обаче няма ли човек право да промени мнението си? Питам се също, даваме ли си сметка за проявената от него доблест да признае своята вина, а именно – че е бил част от нещо, което морално го е…

Вече съм сигурен, че което и място да посети човек, оставя там част от себе си. Поне с мен е така. През 2016 г. аз, жена ми и брат й слязохме от борда на wizzair.com на летище Айндховен. Надвисналите над „ниската земя“ облаци бързо отстъпиха място на нахалното пролетно слънце. Дишах с всички сили, за да опитам от въздуха, „който те прави свободен“. Спряхме за кратко пред входа на летище „Айндховен“, където голям плакат на PSV те приканва за снимка с празно място на треньора. Нашият домакин Шеф ни казва да побързаме. Качваме се в колата и се отправяме към „базовия лагер“ – малкият холандски град Розендал, провинция Норт Брабант,…

Мирише на бор. Шишарки се търкалят по зеления килим на поляната, като преосмислени и изоставени мечти. Мащерка, жълт кантарион, бял равнец – майката Природа щедро предлага безценните си дарове. Слънцето бавно се спуска над гордите върхари. Някъде се чуват чанове от минаващо наблизо стадо. Двете величествени планини Рила и Родопи са прострели ръце върху раменете ми, като две страстни жени. Всяка ми нашепва нещо тайно, всяка ме дърпа към себе си. Вятърът носи блажена прохлада и обещава студена нощ. Разтварям широко ръце и затварям очи. Искам да прегърна момента, да го задържа колкото може по-дълго, а без да осъзнавам, вече съм го превърнал в част от себе си…