„Адвент – Повест за добрия пастир“ – Гюнар Гюнарсон (1889-1975)

Почитател съм на скандинавската литература (разбирай предимно шведска и норвежка), но трябва да призная, че никога досега не бях чел исландска книга. По тази причина посрещнах с ентусиазъм излизането от печат на повестта на Гюнар Гюнарсон (1889–1975) „Адвент“ на български език. За да вляза в стилистиката на книгата, се чувствах като пред път, затрупан от току-що навалял бял, пухкав сняг, в който щях да оставя своите следи.

Разтворих повестта и се заслушах в стъпките си: хруп, хруп, хруп… Поех на това истинско приключение заедно с пастира философ Бенедикт и двамата му верни спътници – кучето Лъв и овенът Ейтитъл, тръгнали да спасяват изгубеното стадо от ледената прегръдка на планината в навечерието на Коледа.

(Какво по-подходящо време, за да прочетете тази книга?!)

Като страстен любител на зимата и снега държа да отбележа, че още преди да прочета книгата бях силно впечатлен от разкошната ѝ корица и красивите литографии на художника Гюнар Гюнарсон – младши.

Ще попаднете в един леден, снежнобял и по исландски чист свят, в който хората общуват семпло помежду си, водени от стремежа си да останат човеци и в хармония със своя дом – планината и нейните сурови, но справедливи закони. Четеш и оставаш с впечатлението, че в този свят няма място за злоба, завист и празни приказки, или може би хората в него нямат потребност или време за това.

Това се отнася с пълна сила и за главния герой – овчаря Бенедикт, който не е много приказлив и се чувства най-добре в компанията на своето куче Лъв, овена Ейтитъл и снежната реалност около себе си. Докато заедно търсят изгубеното стадо, той търси сам за себе си отговори на много въпроси, които минават като на филмова лента в ума му, прави равносметки, подрежда спомени, а когато спират за почивка, винаги изтърсва снега от дрехите си, сваля ските си и приготвя кафе на малкото газениче, което носи със себе си.

Планината тук не е просто фон, а живо присъствие – мълчалив събеседник и строг съдник на пастира – философ. Тя изпитва човека не със злоба, а с постоянство, изисквайки от него търпение, смирение и уважение.

Всяка крачка на Бенедикт в снега е като договор между него – човека и природата, подписан с усилие и вяра. Той знае, че в планината няма място за самоувереност, гордост и тщеславие, а само за ясно съзнание и буден дух, за да оцелееш и да стигнеш там, за където си тръгнал.

Тишината ѝ говори повече от думите и именно в нея героят чува собствените си мисли най-ясно.

Човекът оцелява не защото покорява планината, а защото се съобразява с нея, а за благодарност тя дава изпитание, но и подслон едновременно.

В този свят границата между външния пейзаж и вътрешния свят на героя постепенно се размива.

Снегът, вятърът, виелиците, студът се превръщат в част от неговия морален компас.

И когато завършиш историята на Бенедикт и неговото пътува по Адвент, остава усещането, че си вървял редом с него и двамата му спътници Лъв и Ейтитъл – заедно по бялата пътека на човешкото достойнство сред вечната планина.

Пет звезди от мен в Goodreads

Снимки: https://icu-bg.com/