„Цвят на небе“ – Диана Иванова-Олива

Четях „Цвят на небе“ на Диди предимно сутрин във влака, докато пътувах за работа. Тези минути в ранните утрини, прекарани насаме с книгата, осмисляха дните ми, замисляха ме и ме караха да съпреживявам сюжета, да се вълнувам за съдбата на героите, да предвкусвам следващата глава от тази истинска семейна сага.

Там я и завърших – във влака. След последната страница затворих книгата и я поставих на седалката до себе си. Загледах се навън, където утрото забързано тичаше по препускащите релси, окъпано в пъстрите багри на есента. През прозореца скоро надникна и октомврийското слънце с първите си срамежливи лъчи.

Докато разсъждавах върху края на романа, един бодър женски глас ме извади от моето уединение:

– Карти и билети за проверка!

Преместих погледа си от прозореца, зад който се сменяха един след друг пейзажите на Тракия, и видях пред себе си усмихната кондукторка. Подадох ѝ билета си, тя го провери и, преди да продължи проверката на другите пътници, видя книгата, която все още лежеше на седалката до мен.

– „Цвят на небе“ – прочете тя заглавието и после попита: – За какво се разказва?

„За какво ли?“ – помислих си аз и отговорих:

– За любовта. Това е книга за любовта.

Кондукторката се усмихна смутено.

– Значи трябва да я прочета. С любовта някак се разминахме в живота, но поне вече знам, че е с цвят на небе.

– Чудесна метафора – направих комплимент аз, докато тя продължи напред по купетата.

Всъщност, като се замисля, не бях съвсем прав тогава, защото романът на Диди е нещо много повече от книга за любовта. Това е книга за живота. А какво има в една книга, събрала между кориците си цял един живот, освен любов? Всичко онова, което минава през душите и сърцата ни, кара ни да се чувстваме хора. Една книга за „любовта, без която не можем“, и за живота, който винаги продължава.

Любовта между Бела и Алекс, любовта, „за която светът е малък“ – както казва един от героите в книгата, старият овчар. Любовта, в която вярваш безрезервно и се бориш за нея безкомпромисно, а твои съюзници в тази борба със себе си и обстоятелствата са надеждата и вярата, че един ден… един ден ще я срещнеш отново, ще я погледнеш в очи и ще я познаеш.

От книгата личи онзи неповторим усет на авторката към изкуството, както и тиха носталгия и нежен привкус на елегантна, едва загатната еротика. Така, както аз го усетих, другата основна линия в „Цвят на небе“ е семейството и родовите корени като най-здравите устои на човешкия характер. За Диди това винаги е било много важно, но тя си остава космополит по дух, доказателство за което е умелото повествование, което разхожда читателя на два континента – от калдъръмените улички на китното българско селце, през оживените софийската „Витошка“ и булевард „Гран Виа“ в Мадрид до пясъците на африканската пустиня.

Това е роман, който не се чете на един дъх, а се преживява бавно, с паузи за размисъл.

Книга, която те кара да се връщаш към собствените си спомени и да преосмисляш личните си избори. В нея има тъга, но и утеха, има загуба, но и обещание за ново начало, което носи името Дара.

Страниците ѝ носят усещането за път – дълъг, криволичещ и човешки. Път, по който вървим с раните и надеждите си.

Книга, които остават с теб и след като я затвориш. Която продължава да говори в душата ти дълго, след като влакът отдавна е спрял, а ти си слязъл от него, за да се впуснеш в ежедневието си.

Роман, който те кара да погледнеш през прозореца на живота си малко по-внимателно и задълбочено. И да си спомниш, че дори любовта да те е подминала за известно време, тя винаги се завръща и има свой цвят. Понякога – цвят на небе.