„Песента на мама“: д-р Константин Кантарев (1903 – 1992)

Много отдавна не бях чел книга, написана с толкова много обич, нежност и светлина, които надничат от всеки ред, всеки абзац, всяка страница. Поднесени деликатно, ненатрапчиво и с голямо уважение както към героите и събитията в нея, така и към читателите.

За мой срам доскоро познавах единствено „Пролетта на един град“ – истинско обяснение в любов на д-р Константин Кантарев (1903–1992) към родния ни Татар Пазарджик.

„Песента на мама“ е спомен, който топли и боли едновременно. Тя е изповед – тиха, лична и истинска – за онези времена, които са си отишли завинаги, безвъзвратно, отнасяйки със себе си черно-белите образи на най-скъпите хора. И въпреки това – или може би именно заради това – те оживяват отново между страниците. Защото някой или нещо живее дотогава, докато някой друг го помни и носи в сърцето си.

Може би ще прозвучи наивно, може би глупаво, но вярвам, че между книгите и хората съществува специална и необяснима връзка. Някаква невидима сила, която ги привлича взаимно и ги тегли един към друг. Усетих това именно с „Песента на мама“. Като през истински портал на времето преминах през нея заедно с д-р Кантарев, за да съпреживея щастливите мигове на неговото детство и болезненото порастване по време на едно от най-големите изпитания за България – периода на войните (1912–1918 г.), Националната катастрофа и краха на илюзиите и надеждите.

За мен тази книга е от онзи рядко срещан вече вид, който чета бавно, с наслада, за да усетя и съпреживея пълноценно всичко в нея, за да остана по-дълго с емоциите и чувствата, които ми подарява.

Винаги съм вярвал, че от един текст – без значение дали е разказ, роман или нещо друго – човек взема толкова, колкото може да побере в душевната си раница; толкова, колкото може да проумее и почувства от него. В този смисъл аз си взех безкрайно много от „Песента на мама“.

Фонът на тази много лична мемоарна изповед отново е градът край Марица – същият онзи град, който пази стъпките, гласовете и мечтите на поколения. Градът, в който, колкото и тъжно да звучи, няма дори улица, носеща името на д-р Кантарев. (Дано греша.)

Същият онзи град, чиято пролет той описа – не просто за да бъде прочетена, а за да бъде почувствана, запомнена и съхранена от онези, които все още имат сетивата за това.