Блогът на Илия Михайлов

Банкя бавно остава зад гърба ми. Спирам за миг пред голямата чешма с часовниковата кула и отпивам блажено от почти топлата минерална вода. После вдишвам като за последно свежия планински въздух и хвърлям поглед назад. Също като София, това малко късче от нея, си остава една истинска витрина на контрастите. До толкова, че след пет дни тук, вече се чудя кое е по-нормално. Дали това са красивите модерни и нови къщи, оградени с високи зидове, кпп-та и скъпи лимузини пред тях. Или старците, които чакат на опашка за пенсиите си пред малкия банков офис, сгушен между Дома на услугите и поредната закусвалня, предлагаща сръбска скара. Неуверено крача към спирката на…

Усещам тежка плесница по лицето на джентълмена в мен, от която дори ухото му заглъхва за миг. Но приемам философски това грубо подценяване на опита ми за кавалерство. Малко по-късно застигам при канала възрастна дама, облечена в черно, тръгнала бавно нанякъде, помагайки си с бастуна си. – Честит 8-ми март! – казвам аз, докато я подминавам. Тя се усмихва. Спира за момент и кокетно се подпира на бастуна си. – Благодаря, чедо! Ама тя моята свърши. Дядото почина преди 7 г. Децата са в София. Сама съм като кукувица. Няма вече нито за кого, нито за кога да празнувам. Усмихвам се учтиво в знак на солидарност и понечвам да продължа,…

Пазарджик сякаш се чувстваше удобно в прегръдката на тази красива зимна вечер. Бързах по осветените градски улици, разминавайки се с хора, съдби и проблеми. Прехвърлях в ума си моменти от работния ден като на лентата на онези красиви рисувани филмчета, които майка ми ми прожектираше, когато бях малък, в нарочно затъмнената детска стая. Помня как тя изваждаше от голямата синя картонена кутия, с надпис „Сделано в СССР“, зеления метален проектор и всичко друго вече нямаше значение за мен. Детството е странно нещо. Винаги го носим със себе, където и да отидем. Понякога то изскача изневиделица, плези се на спомените и ни разсмива. А друг път ни кара плачем, без да…

Усетих Вграждане/ Immured на Държавен куклен театър Пловдив като една смела провокация в етно смисъл, представена на много висок стил с най-въздействащите изразни средства на най-великото изкуство – театъра и едва доловим фин привкус на еротика. Една история за нуждата, която изпитваме да строим мостове вътре в нас и често да изгаряме тези след себе си. За цената, която всеки е готов да плати за това. Една страхотна метафора за началото и края на всеки мост (живот), които винаги са различни, взависимост от коя страна си. Едно е сигурно обаче – винаги е най-хубаво, когато по моста вървят двама души, които се обичат.

Пътят от Колоната към Тортата винаги е бил нещо доста специално за всички, които носим Пазарджик в себе си. Нещо, което може да усети само онзи, който от малък знае смисъла на израза „През „Чиксалън“ за гарата“. Иначе това е една къса улица, пълна с живот, но и със спомени. Ако затвориш за миг очи, вървейки по нея, можеш дори да се върнеш назад във времето и да видиш Татар Пазарджик от началото на миналия век. Някой заможен търговец върви важно по прашното Мекхеме, превърта бавно в ръка едрите тъмножълти зърна на кехлибаренаната си броеница и тихичко си нашепва успокояващо „Имам да взимам. Нямам да давам! Имам да взимам! Нямам да…