-
ВАРНА
Розовият изгрев плахо надничаше през мръсния ръждясал прозорец на влака, който даваше всичко от себе си, за да ни накара поне за кратко да повярваме, че наистина е „бърз“. Лъкатушеше с усилие покрай обширните полета от спящи слънчогледи, които сякаш се бяха забавлявали до късно през нощта и сега не искаха и да знаят за раждането на новия ден. От време на време локомотивът забавяше ход, като че ли машинистът се колебаеше дали всъщност иска да стигне до Варна, където може би го очакваха някакви нерешени проблеми, стари дългове или отегчението на самотното му извънработно съществуване. Една висока кондукторка с къса коса, измачкано тъмносиньо сако и натежали за сън клепачи…
-
„Мъже“ (Георги Марков)
Прочетох последната страница на „Мъже“ и преди да изтрия файла от киндъла си, гледах няколко секунди заглавието на книгата и името на Георги Марков. Първото, което ми дойде наум, бе въпросът с какво бих заменил тази дума с четири букви („мъже“), ако сега някой ми поднесе кръстословица? Веднага се сетих за друга дума, също четирибуквена, която бих използвал без да се замисля – „хора“. Защото този роман, за мен, е една много човешка книга. Книга за стремежите, мечтите и страховете на хората, за любовта и приятелството помежду им, за смелостта им и трудностите, пред които се изправят, търсейки себе си и своето щастие. Да, вярно е, че в един момент…
-
ДОБРОТО
Говорим си снощи с него – ей така, за живота, общи работи. Мирише на лятна пловдивска вечер и печени чушки, които той грижливо наглежда на малката скара. – Не знам дали съм религиозен. Може би не съм. А и баща ми, Бог да го прости, беше атеист. Знам само, че вярвам в Доброто…все още вярвам в него. После премества в другата ръка ръкохватката. Пуска в тенджерата изпечената зелена чушка и избърсва потта от челото си.
-
АЛЬОША
Беше първият ми сутрешен крос от дълго време насам. Направих няколко дължини на алеята в Бунарджика и после бодро поех нагоре към Альоша. Не помня от кога не бях изпитвал това странно чувство – сякаш чуваш как тялото ти крещи с пълна сила „Хайде, глупако! Искам да ме натовариш още! Не ми е достатъчно!“. Сутринта беше свежа, слънчева и прохладна. Чувах как птичите песни, градския шум и вятъра, поклащащ клоните на дърветата, образуваха някаква приятна лятна симфония. Липсваше ми само жена ми, която бях изпратил на работа малко по-рано. Тя винаги ми липсва, когато е далече от мен. По павираната пътека нагоре, осеяна с изпокапали сливи и листа, обрулени от…
-
21
Автобусът бавно зави по колелото на кръговото движение и спря на спирката. Шофьорът – намръщен червендалест шишко, отвори вратата, намести по-удобно шкембето си пред волана и ме погледна така сякаш ми казваше „Айде бе, к’во ме зяпаш? Качвай се! От мен да мине“. Побързах да се вмъкна, докато той бършеше потта си с една розова хавлиена кърпа и не беше размислил, за да потегли без мен. Качих се и се настаних удобно до прозореца. Предвкусвах петнайсетина минути по широките пловдивски булеварди на път към вкъщи. Има няколко автобусни линии в Пловдив, които с жена ми наричаме „круизни“. Пресичат почти целия град. Лъкатушат между тесни улички в тихия уют на махали…
-
МЕЖДУЧАСИЕ
Тихо е. Още един горещ следобед, скоро след като изпратихме поредната учебна година в историята. Зад гърба ни остават малките ни радости и страхове, надеждите и разочарованията ни през дългата кампания. Всички вече сме доста уморени. Колегите са по кабинетите си. Всеки нещо дописва, изчислява, проверява преди да се спусне по пързалката на своето лято. В обедната почивка вече говорим за море, планина и цени на нощувки. Правим планове и предвкусваме блажени мигове, които ще споделим с любимия човек и семейството си. Сигурен съм, че без плановете си хората щяха да приличат на часовници без стрелки. Като голям жълтеникав котарак, училището сякаш е притихнало в мързелива дрямка. Някъде от съседните…
-
БАТЕ ЖОРО
В памет на Георги Войнов (1960 – 2019) Продължаваше да вали. Дъждът ту намаляваше, ту се усилваше. Сякаш някой там горе въртеше копчето на небесното радио. Сивата монотонност нарушаваше от време на време само шума от бул. „Руски“. Вятърът образуваше след себе си красиви вълнички в локвите – тези истински градски морета. Бяхме тръгнали с Валечка на вечерна разходка, за да се поразсеем. Тогава усетихме върху себе си първите дъждовни капки. Успяхме да се шмугнем в един вход, където вече половин час гледахме мълчаливо пощенските кутии с имена на хора и фирми. Компания ни правеше само една бяла кола, която под дъжда изглеждаше още по-малка и по-смела. В душите и…
-
ВЪПРОСИ
Бързах. Исках да стигна по-рано в училището. Трябваше да свърша толкова много неща, които в края на учебната година винаги придобиват особена важност и национално значение. Ние хората винаги бързаме. Един бърза за работа или за среща. Друг бърза за да сгреши, а трети – просто, защото така е свикнал. Докато някой ден поспре, за да си отдъхне за малко от тази вечна гоненица с времето и осъзнае, че той винаги ще бъде гонещия в нея. Стреснат, се опитва да „забави темпото“, да превърти назад видеото на живота си, което вече е започнало да се архивира във формат „спомени“. Търси бутон „пауза“, но с изненада разбира, че такъв просто няма,…
-
Сериалът „Островът на сините птици“
Чаках със смесени чувства първата серия на новия български детски сериал на Българска национална телевизия – „Островът на сините птици“. За добро или лошо, като човек, който е бил дете през 80-те години на миналия век, съм програмиран с усещането за „Синьо лято“ и „Васко Да Гама от село Рупча“, когато стане дума за детски игрални филми. Осъзнавайки това, се опитах да сваля от гърба си раницата с очаквания, предразъдъци и сравнителни степени, която, признавам, ми тежи понякога. Оставих я до себе си, взех чашата си с кафе в ръка и се загледах в първия епизод от приключенията на Ники, Сашко, Габриела и Зоица. Почти веднага усетих обаче как филма ме „грабна“…
-
ДЕЖАВЮ
В един студен и ясен слънчев ден, преди няколко години, се разхождаме с жена ми и брат й по улиците на Амстердам. Усещането е сякаш се спускаш по цветовете на дъгата. Шарено, интересно, освобождаващо и толерантно. Улични музиканти, фокусници, мимове, музеи, галерии, шум, глъчка. И много колоездачи, които там се ползват с особени привилегии. Вървейки покрай каналите, по които постоянно плуват лодки и туристически корабчета, няма как да не те задмине и някоя карета или ретро автомобил. Усещаш как всичко балканско в теб изведнъж започва да се съмнява в себе си. Изпълва те едно странно чувство, че и ти си европеец поне за малко, поне докато си там. А хората… …
