Блогът на Илия Михайлов

– Ей, едно време каква зима имаше! – каза старият железопътен работник, облягайки се по-удобно на рамката на голямото си мъжко колело, загледан в коловозите срещу себе си. Там си почиваше един дълъг товарен влак, нетърпелив всеки момент да поеме по пътя си. Смелото януарско слънце вече беше простряло благодатните си длани върху празната малка гара разпределителна и я милваше с щедрите си лъчи в тази първа за новата година сутрин. – Това сега на какво прилича? Нова година ли е или Благовец? – довърши мисълта си служителят на БДЖ. – Зима без сняг е като мъж без мустаци. – Помня, помня. – отговори единственият пътник, освен нас с Валка…

Нощният влак за Варна потегли почти веднага, след като ние с Валка се качихме. Беше някак странно без обичайното мъничко забавяне, което поколения българи наред сме се научили да прощаваме великодушно. „Не бързай да се радваш!“ – процеди през зъби Здравият разум в мен – „Познаваш БДЖ и онази тяхна необяснима склонност да даряват безплатни минути на такива като теб под формата на чакане на някоя спирка в полето“. Пропъдих тези мисли заедно с една прозявка и с мъка затворих развалената плъзгащата се врата след себе си. Зимният декемврийски мрак навън вече беше полепнал по мръсното стъкло на стария железопътен маратонец, който препускаше по релсите на републиката за пореден път.…

Толкова много снимки и празнични послания чета тези дни. Всички са красиви по свой начин, но избирам едно, което видях сега над щастлива семейна снимка. То гласи „Всички сме!“. Няма нищо по-важно, според мен, от това да си заедно с хората, които обичаш, защото Коледа – това сте именно вие – ти и онези, които носиш в сърцето си. Всички сме заедно! Всички сме тук! Всички ни има! Всички да сме! Още дълги години! 22.12.2019 г.   Моето доказателство, че Дядо Коледа съществува е една снимка от 1983 г, на която сме двамата.  Е, тогава той се казваше Дядо Мраз. Беше жена, доколкото успях да разбера, когато се притиснах до…

Приключих с Азиатската сага. „Вихрушка“ беше последната, издавана на български език, книга на Клавел, която не бях чел. Но едно и сигурно – някой ден ще започна да препрочитам наново тези безценни за мен романи. Едно от най-хубавите неща в книгите е това, че можем да се връщаме към тях. Признавам, че това е романът, който ми отне най-дълго време, но не заради обема си (над 1200 стр. поне моето издание). Причината е в мен, защото в тайнството на отношенията между книгите и хората, литературата никога няма вина, ако изобщо можем да говорим за такава. Много често това, което четем просто се разминава с настроението, в което сме и честотата,…

Коледният дух влиза плахо в училище. Като първокласник. Озърта се по коридорите. Спира за миг пред класните стаи. А после, някак изведнъж, изпълва всичко и всички със себе си. Към първите смелчаци с червени коледни шапчици, еленови рогца и камбанки бързо се присъединяват нови храбри войници от огромната армия на Дядо Коледа със същото бойно снаряжение. Особено е положението в пети клас. И то след традиционната размяна на подаръци. Насядали по чиновете с грейнали очи, сладурите докосват от време на време празничните хартиени чанти с елхи и коледни играчки, нарисувани върху тях. Нямат търпение да видят отново съдържанието им. Една млада дама дори изважда оттам някакъв тефтер с розови косми…

Когато си на 11 г., дните, седмиците и месеците ти се струват като сапунени мехурчета, които безгрижно надуваш едно след друго без да ги броиш. А вятърът на живота ги отнася в различни посоки, накъдето му скимне. Най-големият ти страх все още е тъмното. Надеждите ти стоически чакат да пораснеш, за да успяваш да се повдигаш на пръсти и да ги докосваш. А думи като „лицемерие“, „злоба“ и „завист“ за теб все още са просто буквички, съединени в редици, които вече си чувал някъде, но не можеш да ги обясниш. Измерваш времето с ваканциите между училищните срокове, а пространството – с пътя от вас до дома на баба си. Мястото…

10.11.19 г., Ливърпул, Англия Ниското ноемврийско слънце вече се показва над студената ясна сутрин в Мърсисайд. От вчера сме тук, но аз все още чувствам, че съм сбъднал мечтата си наполовина. Как така ли? Ами така. Просто е – това означава да си в града на Liverpool FC, а все още да не посетил „Анфийлд Роуд“. Ставаме с Валка и се измъкваме по най-бързия начин от хотела. Неделя е. Днес е дербито с Manchester City. Както казват тук, на Острова, „Matchday“. Празник за всички. Вървим пеш през града, който вече е буден. Спираме за момент на Ройъл Албърт док и гледаме мътните води на р. Мърси, които студеният вятър на…

Красивите думи за „История славянобългарска“ и посланията на Паисий Хилендарски в учебниците по история и литература вече почти три столетия са сред най-сигурните спасителни пояси на нашия патриотизъм. Хвърлям ги с надежда към всеки следващ випуск от децата на България, за да ги убедя, че и в миналото, както и днес, не е било лесно да бъдеш българин. Но е важно и достойно да се съхраним като такива и да предадем „нататък“ тази отговорна мисия. С годините обаче осъзнавам, че зад всичко това стои историята на краткия живот на един необикновен монах от XVIII в. Виждам го – преметнал през рамо кърпената торба от шаяк, в която до коравия комат…

Не, не исках да става така. Нямах намерение да „минавам метър“ и да „прецаквам системата“. Прекалено балканско е за мен, а и заводските настройки на чувството ми за чест са други. Дори приготвих левчето си още преди да се кача. После малкият автобус отвори врати и аз се качих. Включеният климатик беше изпотил стъклата. Беше някак задушевно по странен сутрешен начин. Един от онези кратки мигове, в които усещаш уюут на най-неочаквано място преди да отвориш сборника със задачи на страница „днешна“. Пред мен, удобно на празните седалки, се бяха настанили три дами на различна почтена възраст и един господин с каскет, който много приличаше на Ленин, само че без…