Блогът на Илия Михайлов

– Брей, че кога стана обяд?! – каза най-възрастният от тримата работници, които вече няколко седмици работеха по основните на новата жилищна кооперация. Той беше нещо като техен бригадир. После свали старата си бейзболна шапка с мрежичка на темето и погледна нагоре към кадифено синьото небе и майското слънце. То вече се бе превърнало в голямо златножълто копче, която нечия ръка сякаш беше завъртяла, за да усили обедната жега и задух. Бригадирът притвори за миг очи и се заслуша в песните на градските птици, които долитаха от близките дървета и които той и колегите му заглушаваха постоянно с машините си по време на работа. След няколко секунди на блаженство избърса…

Месец май вече е тук. Донесъл е със себе си толкова много подаръци, които много от нас преди време приемаха просто за щрихи от пейзажа. Прекрасните аромати, които се носят от шарената шумоляща рокля на госпожица Пролет. Концертите на градските птици, в които толкова обича да се изявява солистът кълвач. Жаждата за живот и онзи свещен човешки стремеж към новото начало – „туй наше вечно утре“. Усещам как слънцето се закача с мен и ми е приятно. Прави върху лицето ми своите „слънчеви зайчета“, докато вървя под разлистените клони на дърветата по павираната улица. Някаква радостна възбуда сякаш тича палаво от единия до другия й край, чука по вратите на…

Нежната пролетна вечер покрива като паяжина големият притихнал град. Небето вече прилича на измачкан лист индиго, върху който някой небрежно е разхвърлял шепа звезди. Кани се да вали. Мирише на дъжд, пролет и жасмин. Вятърът – палавник си играе с разлистените клони на няколко дървета. Шмугва се в тях и свири на зелените им листа някоя от своите безбройни мелодии, а после хуква накъдето му скимне, за да прави нови пакости. Като големи жълти очи, уличните лампи осветяват безцелно празните улици. По тях отдавна се разхождат само сенките на спомените за онази безвъзвратно загубена предвирусна безгрижност. Но така е с повечето хора – започват да ценят нещо едва, когато го…

Тя изгаси телевизора и остави дистанционното на ниската полирана маса пред себе си. Все се канеше да смени захабеното му найлоново джобче, изтъняло по краищата и протрито на копчетата, но все забравяше. Съзнателно или не хората често отлагат малките си решения, докато те се превърнат в една голяма неизбежност, търкаляща безпощадно към тях. Загледа се в плетената кошничка, в която удобно си правеха компания няколко боядисани яйца. По-странен Великден не помнеше в своя вече половинвековен живот. Това беше Великден под карантина. Като всяка средно статистическа българска домакиня, тя също харесваше генерала и се страхуваше умерено от вируса. И то още от самото начало на извънредното положение. Спазваше съвестно ограниченията и…

Дните се търкалят бавно и падат един върху друг, като лъскави зърна в кехлибарена броеница. Сливат се, превръщайки се в голям безформен къс безвремие. Не съм излизал вече почти седмица. Извънредно положение. Няма как. Усещам страха и коварната неизвестност, полепнали по всичко навън. Заедно с невидимата заплаха – вирусът. Осъзнавам, че светът, България и ние самите никога вече няма да бъдем същите. Питам се дали това е началото на края или края на началото. Чувствам главата си като лунапарк от 80-те години на миналия век, на който мислите ми са като блъскащи се колички. Заедно с тях и едни и същи изрази: „потвърдени случай“, „затягане на мерките“, „карантина“, „дезинфектанти“, „маски“,…