Блогът на Илия Михайлов

Продължаваше да вали. Дъждът тихо разказваше приспивните си истории на своите търпеливи слушатели: сивият зимен следобед, самотните дървета с голи клони и няколко неправилно паркирани на улицата коли. Пригласяше му монотонно само капчука на близките прозорци. Съзерцавайки философски тази картина, под навеса на сградата, двете жени пушеха мълчаливо. По-младата от тях бавно отпи глътка кафе от бялата си порцеланова чаша, по която издайнически личаха следите от яркото й червило. Кестенявата й коса се спускаше по раменете й на своенравни кичури, които елегантно заобикаляха напрегнатото й лице. А уморените й от безсъние очи излъчваха поглед, изпълнен с контролирана тревожност. Приятелката й до нея беше висока и слаба жена в предпенсионна възраст.…

– Добър ден! – каза жената на касата, докато съсредоточено разпределяше монетите в отделните преградки. По умореното й лице се гонеха няколко бръчки от напрегнат живот или бурна младост заедно с малко следи от сутрешна умора и отегчение. Тя присви преценяващо устните си, оцветени с ярко червено червило, което едва се сдържаше да не се разлее наоколо. Преброи още веднъж монетите си, вдигна глава и продължи: – Карта за промоцията ще маркираме ли? Възрастната дама със зеленото старомодно палто и яка от лисица, която до този момент нервничеше мълчаливо, изсумтя нещо под носа си й подаде изпотен найлонов плик, пълен с малки хлебчета със сусам – една от днешните промоции. Приличаше…

Дружелюбното януарско слънце нежно гали лицата на хората, които приличат на малко море от съдби, надежди и страхове в красивия съботен предиобед. Вълните на това истинско пловдивско море палаво се гонят от единия край на Главната до другия и обратно. Закачат се весело, изчакват се, говорят си и се смеят шумно, а после някак се разливат в съседните улици на Капана, достигат Стария град и прииждат отново към Джумаята. Само преди няколко минути сме излезли с Валечка от вкъщи и усещаме как вече сме част от тази лежерна идилия, а аз за пореден път си давам сметка защо за древните евреи и техния календар съботата е свещен ден. Пред нас…

Слънчевият януарски следобед безцелно се шляеше по пазарджишките улици заедно с бързащите за някъде хора, автомобили и вируси. Седях на спирката на болницата и се чувствах като алпинист по средата на пътя си. Всъщност, в сряда винаги се чувствам така – достатъчно далече от понеделник и само на още две крачки от уикенда. Имаше десетина минути до автобуса ми и аз гледах едно видео как взривяват комина на старата оцетна фабрика – точно до ЖК „Младост“ гр. Пазарджик. На кадрите първо се чу някаква сирена, взрив, а след това коминът се сгромоляса. Заприлича ми изведнъж на уморен великан пенсионер, който най-накрая е решил да си почине от хората, техните проблеми, мечти…

Развиделяваше се. Градът вече беше буден и сякаш не съвсем – като дете, което знае, че е време за ставане, но продължава да се излежава на топло с изкушаващата мисъл за „само още пет минути“. Поредната зимна сутрин, изпълнена с делнична рутина и опитомена напрегнатост, които някои хора наричат „ежедневие“. Оплакват се често от него. Наричат го „скучно“ или „банално“. Мечтаят публично в социалните мрежи за почивка на Малдивите или живот, пълен с приключения в Ню Йорк или романтика в Париж. А когато нещо изневиделица наруши или разстрои по някакъв начин това тяхно ежедневие, започват бързо да си го искат обратно, защото са свикнали с него, а и то с…