Блогът на Илия Михайлов

Остават още няколко минути от междучасието. Гледам как навън г-жа Есен е оцветила в различни багри листата на дърветата в училищния двор, които не е успяла да отрони. Ситни капки дъжд плахо почукват по стъклата като уморени странници от дълъг път, които търсят подслон. В празната класна стая съм само аз, компютърът ми и едно странно усещане на тъга, примесено с готовността ми за поредния онлайн урок с гимназиален етап. Осъзнавам за пореден път, че празните чинове и тишината, полепнала по тях, са една от най-тъжните гледки, които съм виждал. Може би така би изглеждала Рила без седемте си езера или Пловдив без своите тепета. Защото най-голямото богатство на едно…

Вече повече от половин час с Валка вървим през гората. Малкото планинско градче е някъде зад нас със своите проблеми, тревоги и надежди. С пушещите си вече комини, продавачите на зеле по улиците и картоиграчите в задните дворове на къщите. Събота е. Всеки се справя с есенната лежерност посвоему.Сякаш сме попаднали в една огромна прегръдка, която иска да ни приласкае и да ни предпази. Иска да ни разтърси нежно, за да изпадат от нас страховете ни.Усещам как шума от колите, които минават по близкия път, се удря в гъстата преграда от надвиснали клони и храсталаци и ядосан се връща обратно. Прилича на нахална конска муха, която се опитва да премине…

Двамата са седнали в полупразната чакалня на гарата, докато новият ден отвън се все още се събужда. Подпрели са няколко въдици на стената. А на земята до тях се е настанил удобно плетен кош, който определено е връстник на зрелия социализъм. Има и една бяла пластмасова кофа от маслини, пристигнала по неведомите пътища божии от братска Гърция. По-възрастният някак е успял да намести големия си корем между свитите си и широко разтворени крака. Обут е в стар и мръсен войнишки панталон и от време на време проверява дали крачолите му са добре подпъхнати в черните му гумени ботуши. Зеленото му яке от промазан плат, чийто цип не помни кога за…

Октомврийското слънце се усмихва през училищните прозорци. Лъчите му галят нежно лицата на малчуганите, които сноват напред-назад по коридорите. Междучасие е – сакрални минути, които по своето значение и важност биха могли да се сравнят само със стъпването на човек на Луната. Няколко палавници се гонят около една от колоните във фоайето. Други обсъждат нещо много важно, облегнати на парното. Три млади дами от шести клас са подпрели телефон на перваза и танцуват някакъв странен танц, който веднага ще бъде качен в Tik Tok. Всичко си е както преди вируса, само дето не мога да видя изцяло щастливите детски лица, скрити под маските. Добре, че очите могат да говорят. Стига…

Светлините от уличните лампи суетно се оглеждат в локвите, образуващи истински малък архипелаг върху горкия изтормозен асфалт. Поредният дъждовен есенен ден сякаш е седнал за малко в празната чакалня на автогарата и се готви да заеме мястото си на календара. Сутрешната меланхолия се допълва от дует „Авеню“, които се чуват от някакво радио наблизо да възпяват „за кой ли път“ своето „Бягство“. Продавачката на единствената билетна каса, която работи, брои някакви пари, записва нещо и мърмори под носа си. На сектора е паркиран стар автобус, който ако се съди по следите от надписи на немски език, някога е служил вярно по пътищата на федералната република. Търпеливо изчаква шофьора си да…

– Ето го – това е разклонът за селото. – каза шофьорът на малкия раздрънкан автобус и се обърна през рамо към единствения си пътник. – Какво реши? Тук ли слизаш или да карам към града? Слаб мъж около тридесетте, беше седнал припряно на двойната седалка зад шофьора и се опитваше да вземе някакво решение. По изпитото му лице си правеха компания следи от безсъние и няколко бръчки, оставени от безмилостното длето на грижите. Беше облечен в тънко зелено яке и дънки, които му бяха малко големи. В едната си ръка стискаше очукан телефон, който явно помнеше и по-добри времена, а другата беше пъхнал в джоба си. Навън новият октомврийски…

Влакът се носеше с лежерна скорост по релсите като меланхоличен пътник, който знае, че трябва да отиде някъде, но не бърза особено много. През широките панорамни стъкла, една след друга, се сменяха красиви и тъжни гледки. Изгорели стърнища и буренясали ниви  се редуваха изоставени сгради и трафопостове. Електрическите стълбове – тези бдителни стражи – се мяркаха отвреме навреме, за да напомнят за себе си и да внесат нужното спокойствие. Окъпана в жълто, червено, кафяво и зелено, планината стоеше уморена далеч на заден план като пъстър фототапет от времето на социализма. Може би подтикнат от някакъв закъснял импулс по лятото, есенният вятър гонеше мръсно белите облаци в небето, подканвайки слънцето да…