Блогът на Илия Михайлов

Окъпан от лъчите на пролетното слънце и потънал в зеленина, градският парк е по-гостоприемен от всякога. Като че ли и на него му писна от социалните лишения и се е затъжил за хората, колкото и поразии да му причиняват понякога. Готов е да им прости и счупените люлки, и обелките от слънчоглед навсякъде, и празните картонени чашки от изпито кафе, които се търкалят пред празните кошчета за боклук. Само и само хората отново да са тук, да са заедно. „Заедно“ – каква красива дума, обвита в невъзможност и тъга! Лекият ветрец, като учтив и усмихнат келнер, разнася навсякъде по пейките мирис на жасмин и окосена трева. Шумът от автомобилите, пъплещи…

Студеният зимен вятър, свирейки, притича надолу по павираната улица в късния мързелив следобед. Заобиколи синият фолксваген голф, настанил удобно страничните си две гуми върху тротоара. Попързаля се по леда на замръзналата локва точно до уличната шахта. След това се шмугна  някъде в улуците на близките къщи, за да прави пакости. Сякаш търсейки го, ниското февруарско слънце надникна за миг през сивите облаци. Погали с лъчите си зачервеното от студ лице на младата жена, пресичаща забързано улицата, и  отново се скри. Вратата на близкия гараж, приспособен за работилница, бавно се отвори, при което ламаринената табела с избелял надпис „КЛЮЧАР“ леко издрънча. Оттам се показа плешив възрастен мъж в синя работна престилка,…

Пред гише № 4 вече имаше малка опашка от трима души. Най-отпред млада дама с кафяво  палто с качулка нервно почукваше с личната си карта по дървения плот. Погледът ѝ критично се разхождаше из помещението, в което служителките се бяха постарали да внесат, доколкото бе възможно, малко уют и някои дребни удобства. До големия шкаф с папки, в пълна бойна готовност, чакаше ниска масичка с три измити и похлупени порцеланови чашки за кафе. До тях имаше картонена кутия с чай „Алпинист“, термокана и кафеварка кубинка на почтена възраст, която, ако можеше да говори, със сигурност щеше да разкаже безброй интересни истории, клюки и готварски рецепти. Няколкото пликчета захар бяха поставени…

Тя поглежда уморено към големия стенен часовник. Стрелките му се гонят като палави сестри, а на нея й се струва, че е минала цяла вечност от сутринта, когато дойде на работа в магазина за икони. Той се е сгушил накрая на улицата до бизнес центъра и модерната чисто нова жилищна сграда, пред която са паркирани няколко лъскави автомобила на стойност външния дълг на Екваториална Гвинея. Костюмирани елегантни мъже и жени минават отвреме навреме покрай вратата му. Хвърлят бегъл поглед към витрината, от която невъзмутимо ги съзерцават светците от целия православен пантеон. Забързани, представителите на местния бизнес обаче продължават по пътя си. Няма как – времето е пари. Поне за тях.…