Блогът на Илия Михайлов

Помня първият и единствен път, когато видях Иван Налбантов на живо. Беше една зимна облачна сутрин на автогара „Юг“ в Пловдив преди няколко години. Той чакаше автобуса за София. Бях се качил вече в моя автобус на съседния сектор и понечих да сляза, за да му изкажа уважението си, но в този момент шофьорът ни отиде някъде, затваряйки вратите след себе си. Можех само да го гледам през мръсния прозорец, по който бавно се лепяха падащите тихо снежинки – скромен и някак достолепен човек с благ и смирен поглед, който чакаше. Видях как изведнъж зад него нетърпеливо запристъпва от крак на крак, за да се сгрее, някаква млада жена, увита…

– Оооо, младежи! Как е настроението? – жизнерадостно почти се провикна служителката на БДЖ към групата пенсионери, които седяха кротко на празния перон. Поредното закъснение на бързия влак за Варна явно не ги притесняваше особено. Може би, защото на тяхната възраст времето вече има малко по-лежерно усещане само за себе си, изпълнено с много повече търпение и условни наклонения. А и морето, за където се бяха запътили, така или иначе, нямаше да избяга. За мъжете, които бяха отишли по-настрани да изпушат по една цигара, това бе удобен повод да продължат разговорите си за политиката, които и без това водеха ежедневно в пенсионерския клуб. Обсъждаха въпроси от националната сигурност и състоянието…

Четох „Завръщане в Брайдсхед“ преди години, след като вече бях гледал сериала-шедьовър от 1981 г. с Джеръми Айрънс, Антъни Андрюс, Джон Гилгууд, Лорънс Оливие. И до днес не мога да реша кое ми харесва повече – книгата или филмът. Не че едно такова сравнение е уместно, дори изглежда глупаво, но нищо човешко не ми е чуждо. На пръв поглед това е книга, посланията в която изгледат далечни за нашите географски ширини и душевност. И няма как да е иначе, когато става дума за проблемите на английската аристокрация в края на Едуардианската епоха и душевните терзания на дендитата от Оксфорд. За пуританските нрави на Острова книгата и без това е била…

Има такива книги, които така те грабват, че в един момент ти самия започваш да се плашиш, че много скоро текста между двете корици ще свърши, а книгата тъжно ще застане на пост в библиотеката. Тогава започваш да „пестиш“ всяка страница, забавяш умишлено темпото, за да се насладиш по-дълго на магията написаното. Поне при мен е така. За пореден път се убедих в това с помощта на „Свети Никола от Залива на подковата“ и Екатерина Костова. Това е една човешка история, която аз почувствах близка и истинска, без пудра и грим, без фалшиви сантименталности и хепиенд, една семейна история от живота и за живота. Изобщо, едно от основните достойнства на…

Мръсно белите облаци, надвиснали над гарата, са се сгушили един в друг, като стадо настръхнали изплашени овце. Слънцето явно отново си е взело почивен ден, а юни си отмъщава на хората за нещо, с което без да разберат, са го обидили. По празния перон вятърът гони една използвана маска за еднократна употреба. Търкаля я закачливо насам-натам, докато реши какво да я прави. После изведнъж хуква нанякъде в съвсем друга посока, сякаш е забравил печката включена. Мирише на дъжд, но все още не вали. Може би днес ще се размине. Може би лятото все пак ще събере смелост и ще дойде най-накрая, за да зарадва всички, които го чакат. Едно лято…

Тишината на юнското утро удобно се беше настанила в празния все още подлез пред гарата. Само продавачът на банички, червендалест шишко с малки очички, гледаше със задоволство и гордост витрината на баничарницата си. Баници, тутманици, кифли и какви ли още не тестени произведения на изкуството очакваха търпеливо най-ранобудните пътници, които да изкушат. Една възрастна дама с тъжно лице, която всеки ден продаваше билки и подправки точно до павилиончето за пижами, вече разстилаше голям стар чаршаф, върху който да подреди своите лечебни треви и лозови листа, надиплени грижливо във вързопчета. Отнякъде скоро се появи млад мургав мъж с мръсна коса и странен поглед. Беше обут в къси панталони и вълнени чорапи…

Продължаваше да вали вече цял следобед, меланхолично и някак умиротворително. Едрите дъждовни капки се спускаха монотонно от небето, което беше свъсило веждите си – гъстите сиви облаци, надвиснали като обвинение над големия град. По улиците му се виждаха само коли със запалени фарове, нарушаващи от време на време покоя и блаженството на локвите, които бавно се превръщаха в подобия на микроязовири. Дори вятърът се беше скрил някъде на сухо заедно с уличните котки, за да не пречи на тази дъждовна градска нирвана. Бързах мокър от спирката към вкъщи, копнеейки за един хубав чай в очакване на уютна вечер с Валка и пореден епизод от „Короната“. Има нещо много семейно в…

(Докато чакам с нетърпение излизането на книгата на моя съратник и приятел Илиян, я прочетох и нахвърлих няколко реда за нея и за него.) Помня онзи намръщен и дъждовен следобед, в който се чухме с Илиян по телефона и се разбрахме да се видим. – Искам да ти покажа нещо. – бяха думите му, с които завършихме разговора си. Малко по-късно, вече бях на път към мястото на срещата ни – офисът на фондация „Арт Ангел“. Вървях по градските улици, а мислите ми ме върнаха година назад, когато той се готвеше да стартира своя проект „Езолигенция“. Стояхме с него в празното все още помещение и разговаряхме. Илиян беше решен да…

Изкъпаното от снощния дъжд майско утро вече се разхождаше по улиците на големия град. Най-ранобудните слънчеви лъчи нежно се отразяваха в мръсните прозорци на гарата. Играеха си палаво на слънчеви зайчета и после уморени падаха пречупени от другата страна – в празната все още чакалня. Миришеше на липа от съседната градинка и на топли закуски от баничарницата, на чиято врата гордо висеше надписът „Пекат се на място“. Сякаш това бе някакъв сертификат за качество, нещо от рода на „Произведено в Германия“. Върху каменния перваз на подлеза, точно срещу входа на гарата, бяха насядали колоритна група абитуриенти, явно прекарали бурна бална нощ. Личеше си по уморените им недоспали физиономии, измачканите кринолини,…