Блогът на Илия Михайлов

Сутрините през февруари са странно нещо. Приличат на веществени доказателства срещу зимата, която хората вече са изправили на съд в желанието си да се отърват от нея. Размахват гневно пръст под носа й. Обвиняват я за лошото си настроение и мързела си и лицемерно си обещават да бъдат по-добри, когато „пукне пролетта“. Коледните послания и красивите зимни емоции, които доскоро са споделяли във фейсбук, вече са прибрани на сигурно място – някъде там при старите играчки за елхата. Нощта усеща, че се смалява като прана детска дреха, но отказа да слезе от простора, където февруарския вятър продължава да я подмята в различни посоки. До нея нетърпеливо стои новият ден и…

Обичам Хейли. Той ми е сред любимите разказвачи. Книгите му, които отдавна съм поставил на почетно място в моята Зала на литературната слава, винаги са ме облагородявали и докосвали. Мисля, че този човек е благословен с таланта да кара читателите си да се вглеждат в себе си и да откриват онези уж „малки неща“, които ги правят човеци. Някакъв странен и нахален предразсъдък ме държеше далече от „Детективи“ години наред. Мислех си глупаво, че това ще е някакъв евтин криминален роман с привкус на нискобюджетен американски филм от онези, които въртяха навремето по „Евроком“ София. Книгата обаче се оказа невероятно дълбока и пълна с послания за любовта и омразата между хората.…

/В памет на жертвите на Холокоста/ Някои градове са като хората – могат да те обичат и да те накарат да се влюбиш в тях. Като някаква бяла магия е. Пускаш ги в сърцето си без да разбереш и те се настаняват завинаги в него. Когато си тръгваш от тях, усещаш как нещо от теб самия остава там, сякаш за да бъде твоята невидима нишка между теб и това място, което вече усещаш като специално. А един глас, някъде много отдалеч, тайнствено ти нашепва „Върни се един ден тук! Ще те чакам!“. И ти си обещаваш, че някой ден отново ще вървиш по тези улици, някой ден…Но сега…сега е време…

Да преподаваш антична и средновековна история в пети и шести клас е отговорност с високо ниво на трудност и очарование. Много често се чувствам като художник, който рисува с думи, картинки и малки клипове първата представа за една или друга епоха в главите на тези чудесни деца, които безкрайно обичам. Ако си се постарал и си „рисувал“ добре, много от тях бързо се влюбват в г-жа Историята и остават в плен на харизмата й за цял живот. Забелязал съм през годините, че и най-малките детайли са от значение, за да бъде историческото мислене на децата коректно, за да не остане някой с впечатление, че Карл Велики е носил маратонки, а…

Студът беше сковал всичко в железните си клещи. От паметниците в шуменското гробище, покрити със скреж, гледаха множество лица на хора, починали по различно време и на различна възраст, като странни мълчаливи свидетели на вечността. Взехме си „последно сбогом“ с баба и се качихме в колата. Боже! Колко трудно се пише за смъртта! Трудно се говори за нея, а сякаш още по-трудно е да й се даде някакво обяснение. Не съм сигурен дали тя е логичният край на човешкия живот. А защо не – негово естествено продължение? Стига да вярваш в това. Когато не можем да си обясним нещо, често му придаваме смисъл, предоставен ни великодушно от Негово величество Опитът.…

По всичко изглеждаше, че е дин онези дни, в които имаш чувството, че зимата сякаш е спряла за миг ледения си дъх, уморена от своето любимо занимание – да плаши и радва хората. А те, сякаш инстинктивно, бързат да избършат с ръкав изпотеното стъкло на своето отчуждение и търсят с поглед надеждата. Дори вятърът, който си играеше с едно измачкано джобно календарче от 2013 г., ми се стори топъл и дружелюбен. Чувствах се като добре заредена батерия на Нокия 3310. Дори си припявах на ум „Родени за рок“ на „Конкурент“. Някъде изпод купчината съмнения и страхове беше успял да изпълзи моят Оптимизъм и ми се усмихваше с обещание. Боже Господи!…

Януарският следобед се настаняваше удобно като мързелива котка върху затоплен капак на булевардна шахта. Студът – това лошо момче – тичаше по улиците на Пазарджик и щипеше хората където свари. Вече почти не си усещах лицето, а носът ми се превръщаше в малка ски писта. Нахлупих досадната си шапката и се загледах в ниското зимно слънце, което, без да зная как, усещах да грее право в сърцето ми. Това му харесвам на слънцето през януари – не топли, но свети в душите и сърцата на хората или поне в моите. Вдъхва надежди и прави нещата да изглеждат някак по-леки и поносими. Всъщност, обичам си шапката и съм й благодарен. Мисля,…

Гледах видеото им, което бяха пуснали наживо във Facebook и не спирах да им се радвам. Той и тя – двама млади хора, които се обичат, зажаднели един за друг след няколкомесечна раздяла. Времето така и не бе успяло да спре устрема им един към друг. Само го бе забавило за кратко. Приличаха на двама алпинисти, които току-що бяха изкачили своя връх Щастие. Радваха се един на друг, гледаха се с копнеж и от време на време крещяха на света, че се обичат, че са заедно – напук на разстоянието и шибаните обстоятелства. Написах „Сладури!“ под видеото им и си спомних, че всъщност те бяха израснали пред очите ми – там, в…

За пръв път посегнах към Клавел и неговите книги в далечната вече 1993 г., по време на лятната ваканция между 10-ти и 11-ти клас. Помня, че неговият „Цар Плъх“ дотолкова ме грабна, че нямах търпение да започнем училище, за да споделя впечатленията си с моята учителка по литература – г-жа Валерия Ангелова, която безкрайно обичам и уважавам и до днес. Тогава нямаше социални мрежи, нито групи, в които се публикуват снимки на скъпоструващи булевардни романчета, редом до кристални чаши с вино или на фона на красиви морски залези. Четенето беше само по себе си нещо като свещена автотерапия и интелектуална самозащита, а не показно фукане и бизнес, в което, за…

Странно нещо е коледният дух. Той е онова голямо невидимо одеяло, с което всички се намятаме по това време на годината. Сякаш някаква тайнствена ръка го хвърля изневиделица отнякъде, а две седмици по-късно си го прибира обратно. Преди това обаче старателно го изтупва, за да го почисти от очакванията и разочарованията на хората и да го приготви за следващата година. Но докато одеялото е върху нас, докато го усещаме, търсим начин да сгреем душите си и ръцете си, поизмръзнали от дългото стискане на надеждите и страховете ни. Правим поредния си опит да повярваме в Доброто, колкото и трудно и старомодно да ни се струва. Оглеждаме се за оправдание, зад което…