Блогът на Илия Михайлов

Не зная какво ще се случи с Боян Петров. Ако трябва да съм честен, с всеки изминал ден надеждата ми, че това момче ще се върне при нас, изстива като чай. Чета безбройните коментари на хора, които кой знае защо са си присвоили правото да бъдат морални съдници на себеподобните си. Раздават наляво и надясно виртуална справедливост – той си бил виновен сам, това бил негов избор, защо държавата трябвало да плаща за това, нямало ли други по-належащи нужди и т.н. И сигурен съм, много от тях са същите тези хора, които преди години споделяха снимките на Боян Петров от разните покорени от него върхове, биеха се в гърдите и…

Ранният петъчен следобед нетърпеливо ме подканяше да се прибирам вкъщи – като непослушно дете в магазин за пердета, което постоянно дърпа майка си за полата. Бях уморен от дългата седмица и вече си представях твърдата, но удобна седалка в автобуса. Копнеех да се гмурна в Големия бариерен риф на шведската литература с продължението на „Бьорнстад“ в ръце. (Всъщност, обожавам Бакман. Ако зависеше от мен, щях да го обявя за новия крал на Швеция, или поне за президент, но това е друга тема.). Докато вървях през сивите улици на Пазарджик, си мислех дали наистина човек се променя. Не вярвам в това! Ние си оставаме такива, каквито сме. Променяме само представата си…

Много рядко препрочитам книги. „До Чикаго и назад“ всъщност е едно от тези изключения. Това беше едно пътуване „до детството ми и назад“, защото се върнах назад във времето, когато четох този чудесен пътепис на Алеко Константинов, но по задължение. Като че ли човек взима от една книга онова, което му позволява възрастта и опита. Едва сега откривам богатството и красотата на българския език от началото на XX в., неговата симпатична наивна изразителност, предизвикваща умиление. Впечатляваща е също наблюдателността на Алеко. Колко удивен е той от американските „полисмени“: „Какви гиганти, какви хубавци тези полисмени!…И, наистина, кат ги видиш отдалеч, изправени на края на тротоара, при кръстопътищата, високи, атлетически сложени, красиви,…

Петък. Ранно свежо утро. Облаците са осеяли бледо синьото небе – сякаш група непослушни ангели са играли на бой с възглавници там горе. Всички бързаме за някъде, но някак не особено старателно. Все пак е краят на седмицата. В слушалките ми звучи Конкурент. (Добре, че Бог и бате Емо са създали тази велика банда!). От двете ми страни се сменят реклами: „Баничарница“, „Компютри“, „Бои и лакове“ и т.н. Като че ли някой бързо прелиства някакъв скучен албум. Денят след малко ще захвърли пижамата си и ще се усмихне. Ще му отвърнеш ли с усмивка? Не знаеш как? Лесно е. Прибери телефона си за момент. Вдигни глава нагоре. Виж първите слънчеви лъчи.…

Бай Гошо беше слаб, нисичък и леко прегърбен човек с прошарена оредяваща къдрава коса. От него лъхаше на сдържаност, доброта и дори лека меланхолия. Очите му бяха малки и в същото време живи и изразителни. Сигурен съм, че ако в Български тълковен речник използваха снимки, щяха да сложат негова срещу думата „смирение“. Особената си деликатност и спокойствие бай Гошо прилагаше напълно в професията си на фризьор. Винаги, когато ме подстригваше, го правеше така нежно, че не усещах ръцете му. Това беше цял ритуал, който започваше с намятането на голям бял чаршаф върху мен. На малко дървено столче поставяше голямо огледало със захабени краища. Обличаше работната си престилка, която винаги беше…