Блогът на Илия Михайлов

ЕПИЛОГ “ Той стана от леглото, облече се и бързо излезе навън.“ Филип се събуди, плувнал пот. Ослуша се. Чуваха се песните на ранобудните градски врабчета. Слънцето нежно надничаше иззад пердетата в стаята му. Миришеше на липа и на нов ден. Децата в близката детска градина вече бяха на двора и шумно си играеха. Той стана от леглото, облече се и бързо излезе навън. КРАЙ

ТРЕТА ГЛАВА  „Какви ги вършиш?“ Трудно вземаме решения, когато евентуалните последици касаят нас самите или някой, когото обичаме или държим на него. Трудно преглъщаме истината, стъпили на собствения си егоизъм. Още по-трудно посягаме към превръщането на тези решения в реалност. При Филип също беше така. Обмисляше дълго време идеята си да сложи край на живота си. Остави я да узрее на клона на своето търпение и когато се чувстваше готов, я откъсна. Преметна въжето през здравото желязо, което се подаваше от тавана на убежището му и нагласи отдолу един малък стол. Усещаше как се поти, а ръцете му трепереха от страх и решителност. Щеше ли да има сили да извърши…

ВТОРА ГЛАВА „Казвам се Мартин.“ Веднага след трагедията река Марица излезе от коритото си и заля голяма част от околните квартали. Изчезна и Острова. Придошлата вода просто погълна земята, ставайки пълен господар. Въпреки, че беше опасно, Филип обичаше да се разхожда по тези места. Спомняше си колко често бяха идвали тук с родителите му, а по-късно, вече като по-голям, идваше с приятелите си. Обичаше да се разхожда под дебелата сянка на вековните чинари, да обикаля по алеите и да се радва на зеленината. Ходеше често и до големия метален кръст, чийто връх сега едва стърчеше над водата, а някъде там Филип искаше да захвърли и спомените си, които все повече…

ПЪРВА ГЛАВА „Напълно сам“ Нещото се случи толкова бързо и изненадващо, че Филип така и не разбра. Когато се опомни, му трябваха няколко минути, за да свикнат очите му с тъмнината наоколо. Видя се затрупан от собствената си библиотека. Подредената му като аптека стая сега приличаше на сметище за строителни отпадъци. Мебелите бяха обгорели и разхвърляни наоколо в безпорядък и прах. Миришеше странно. „Боже Господи, трябва да почистя тук“ – това бе първата мисъл, която мина през главата му. Спомените бавно се завръщаха. Беше вкъщи пред компютъра, когато някой сподели линк с извънреден репортаж на БНТ, в който се говореше за „повишаване на международното напрежение и реална опасност от въоръжен…

ВМЕСТО УВОД „Никога няма да го допуснем“ Един и същ сън измъчваше Филип от няколко месеца – толкова бяха изминали от деня, в който всичко отиде по дяволите. Човечеството така и не успя да превъзмогне естествения си стремеж към самоунищожение. Колко глупави бяха хората тогава, когато все още можеха да си го позволят, когато все още ги имаше. Тази ядрена война, която години наред беше плашило в ръцете на разни политици и техните режими, най-после се случи. Заплахата, която обедини поколения хипита, роди Уудсток и свободната любов, стана причина за изпушването на толкова много трева и вдъхнови създаването на толкова велики песни, филми и стихове, най-после стана реалност. Тази война……

Лятото е копнеж, очакване, импулс. То е малко момче с ожулени колене, което тича босо. Стъпките му остават в пясъка за миг, а после зелено-синините вълни бързо ги заличават, като верен приятел. Дяволитата му усмивка отразява слънчевите лъчи, които се плъзват игриво нагоре по сплъстената му от солената морска вода коса. Сините му живи очи се сливат с необятната синева на хоризонта, а в ушите му звучат кресливите гларуси и нахалните чайки. Лятото е мирисът на билки и бор в прохладната гора. Изпопадалите наоколо шишарки и шума от някой кълвач наблизо. То се крие в красивите червени полски макове, които вятърът-скитник нежно поклаща от време на време. Лятото са стотиците…

Гръмотевица. След нея още една. Кратък миг тишина. А после някъде от нищото се появиха първите капки дъжд. Между тях, като непослушно момче, което тича по коридора, някак се провираше вятърът. Заедно създаваха  шум, който много приличаше на упорити аплодисменти в театър. Навън месец май рисуваше поредната си сюрреалистична картина в сиво. (Вече съм сигурен, че Пикасо е нарисувал „Герника“ през май.). В чакалнята на автогара „Юг“ бяхме само аз и една млада жена с кестенява коса, вързана на опашка. Лицето й беше пропито от дълбока тъга. Като че ли пред мен стоеше последният човек на земята, оцелял след ядрен взрив и осъзнал тежката задача да продължи живота си във…