Блогът на Илия Михайлов

Никога не съм бил заклет фен на Star Wars. Винаги съм предпочитал българското кино, историческите филми и драмите по действителен случай. Обяснимо е, защото обичам да се ровя в Миналото, да се опитвам да го осмислям и анализирам, вместо да проектирам Бъдещето. Това е и моята професия, като историк. Но като дете на 80-те години на XX в., не мога да остана безразличен към смъртта на Кари Фишер, или както всички ние я познаваме – принцеса Леа. Нейната харизма, странните й плитки и свенливо загатвана женственост във филма, я направиха любима на милиони хора по света. И така до преди година, когато тя отлетя на борда на „Хилядолетния сокол” към един…

Коледа си ти, приятелю! Ти и всички добри хора по тая грешна земя! Бързай да направиш Добро, защото утре може да е късно! Направи го сега и винаги, когато можеш, не само по празниците! Може би ще ме попиташ „Защо?“ и „Какъв е смисълът?“ . Със сигурност е трудно да го откриеш днес – във времето, в което живеем. Може би никога не е било по-трудно да повярваш в Доброто, да го подкрепиш, да излекуваш крилете му и да му помогнеш отново да полети. Не знам верният отговор, а и може би няма такъв! Всеки сам решава за себе си, поема отговорности, прави избор, стремейки се към това, към което се…

2016 г. ми отне още един от моите герои․ Точно преди 1 година Бог повика при себе си George Michael. Никога не съм отричал, че харесвам много от неговите неща, въпреки че съм рокер по душа и сърце. Той стана поредният символ на 80-те години на миналия век, който пое към Вечността. Винаги съм твърдял и съм вярвал, че всичко най-добро в поп и рок музиката беше вече измислено през 80-те и началото на 90-те години на XX в. И Джордж Майкъл беше част от това. Оставям на страни неговата сексуалност. Всеки сам прави своя избор. За мен по-важна бе и си остава неговата музика, неговото изкуство. Едва ли има по-коледна…

Срамежлива истина е, че да бъдеш учител в България е предизвикателство. Едно изпитание за търпението ти, за вярата в себе си и в другите, за чувството за мярка и толерантност, за самочувствието ти. Чести твои гости са екзистенциални въпроси като: „Какво правя?“, „Какъв е смисълът?“, „Кой, по дяволите, съм аз и какво ще успея да променя?“. Може би това е нормално. Може би така трябва да бъде, защото резултатите от учителския труд излизат наяве след време, след години. Това са годините, в които тихо си вършил своята работа. Проверявал си тестове и домашни. Преподавал си (разбирай „свещенодействал“). Възпитавал си. Бил си майка, баща, психолог, приятел и какво ли още не…

Четвъртък е. Един от онези дни в края на декември, в които се чувстваш като шофьор, който току що е слязъл от колата, върви бавно и от време на време се обръща назад, за да се увери, че е паркирал правилно. Вървя към новия ден, но си мисля за изминаващата вече 2017 г., опитвайки се да я анализирам. Не съществува обаче някакъв механизъм за броене  на моментите, в които човек е бил на върха на щастието. А може би, наистина, то не се намира на този прословут връх, а е някъде там – по пътя към него. Няма как да измерим болката и разочарованието, които изпитваме. Но като че ли…