Блогът на Илия Михайлов

Спомените са странно нещо. Не мислиш ли? Идват и си отиват, когато си поискат. Своенравни са като млад фокстериер. Веднъж тихо бъркат в душата ти, а друг път имаш чувството, че са като тенекия, закачена на велосипеда на твоята меланхолия…когато ги има обаче. Опитвал ли си се да гледаш през запотено стъкло? Напрягаш се да уловиш някакви детайли, но пред теб стои неумолимо само един неясен силует, който бавно изчезва в мъглата. Това е всичко, което пазя от баща си. Няма и как да бъде иначе. Той си отиде на днешния ден преди 35 г., когато аз бях почти шестгодишен, а той на 41. Помня, че беше студен ясен слънчев януарски…

Студено е. Все още е февруари. Зимата тропа инатливо с краче и отказва да си ходи. А и тази сутрин пътувах по-рано. Пазарджик ме посрещна мъглив и сънен. На спирката на болницата  сме само аз, няколко ученици, един мъж, на гърба на когото пише „ОХРАНА“, и една баба. След кратко колебание (все пак билетът за градския транспорт е 80 ст., което си е почти две кафета от машината), решавам да чакам автобуса по линия N 13, който всички наричат на галено „Тринайската“. В тази симфония от миризми, шарени образи и колорит винаги е интересно. А и ако вървя пеш до СУ „Георги Брегов“ гр. Пазарджик ще загубя поне 20 мин.…

Не бяхме приятели с Ицо. Не и в онзи класически, за мен, смисъл на тази свещена дума, носещ усещането за филма „Вчера“ или за песен на група „Фактор“. Един поизтъркан по ръбовете, но красив образ на приятелството, сякаш изрязан по шаблон в час по Трудово обучение върху зелен линолеум, с който повечето от нас – поколението на 70-те години на миналия век – сме обременени.Една съвкупност от най-чиста приятелска обич, взаимна готовност за помощ, граничеща със саможертва, и безусловно уважение. Нямахме достатъчно време да минем на този етап, защото Бог реши да повика Ицето при себе си твърде рано – малко след като той беше прескочил 30-те. Понякога приятелството ми…

Днес отбелязвам именния ден на един безкрайно скъп за мен човек. Това е моята баба, която за съжаление отдавна вече не е между живите. Сега си давам сметка, че аз никога не я нарекох „бабо”. За мен тя беше и си остана „мама Данче”, като моя втора майка. Да, аз съм сирак, израснах без баща, но Бог ми даде две майки и един чудесен брат, когото безкрайно обичам. Тя беше жена с невероятно борбен дух, преживяла 4 войни, с мъдрост и достойнство устояваща на абсурдните шеги на Времето. Член на Православното братство при църквата „Св. Богородица”, истинска дама от епохата на онзи, черно – белия стар Пазарджик. Тя ме научи…

170-годишнината от рождението на Христо Ботев (1848 – 1876) чествам днес! Но аз няма да пиша за героизъм, подвиг, завещание към поколенията, безсмъртие и т.н. – все думички, които ползваме, говорейки за Христо Ботев или някой друг от „бащите“ на нашата нация. Всичко това е истина, но аз ще си позволя днес да го оставя на страни. Ще си спестя и неяснотите и неудобните, полуизречени на глас истини около смъртта на самия Ботев. Предпочитам да поговорим за българския национален спорт – поругаването на собствените ни герои. Примерите в Новата българска история са болезнено много – все достойни българи, оплюти и охулени от своите съвременници, захвърлени като ненужни от своята родина,…

Опитвам се вярвам в Бог, да бъда добър православен християнин, доколкото мога, въпреки че със сигурност небесното ми досие е пълно с грехове. Опитвам се да вярвам, че има Рай, в който праведните хора да намират утеха и доказателство, че си струва да вярваш в Доброто и да се бориш в негово име. Сигурен съм обаче, че има и Рай тук – на земята, а може би това е частица от онзи – „големия“ Рай. Аз видях тази частица с очите си преди години – там, на о. Корфу. Там, където всичко е синьо, а водата в плажовете – кристално чиста и прозрачна. Маслинените дръвчета нежно поклащат клони при лекия…

Една история за границите, които си поставяме сами, вярваме в тях сляпо, доверяваме им се и не смеем да ги прекрачим. За тънката червена линия на нашите предразсъдъци, която ни разделя и настройва едни срещу други, заслепявайки ни в омраза и нетърпимост. В случая със „Слугинята“ на Катрин Стокет това е расовата сегрегация от 60-те години на миналия век в малкото градче Джаксън, щата Мисисипи. Към това бих добавил и фалшивото морално благоприличие на Юга, граничещо с откровеното социално лицемерие, което в даден момент започва да нагарча като загоряла панировка на пържено южняшко пиле. На този фон ярко изпъква смелостта на една млада бяла жена, устремена в мечтата си да…