Блогът на Илия Михайлов

Помня първият и единствен път, когато видях Иван Налбантов на живо. Беше една зимна облачна сутрин на автогара „Юг“ в Пловдив преди няколко години. Той чакаше автобуса за София. Бях се качил вече в моя автобус на съседния сектор и понечих да сляза, за да му изкажа уважението си, но в този момент шофьорът ни отиде някъде, затваряйки вратите след себе си. Можех само да гледам г-н Налбантов  през мръсния прозорец, по който бавно се лепяха падащите тихо снежинки – скромен и някак достолепен човек с благ и смирен поглед, който чакаше реда си, за да заеме мястото си в автобуса. Видях как изведнъж зад него нетърпеливо запристъпва от крак…

Ако искате смешно и непретенциозно на пръв поглед лятно четиво, което да ви забавлява и разтоварва, значи „Какво е мъж без мустаци“ на Анте Томич е точната книга.С уникалното си чувство за хумор и самоирония романът ще ви разходи до хърватското село Смилево и ще ви запознае с всички местни чешити — от съдържателя на селската кръчма „Беванда“ Мигел – страстен почитател на латиноамериканските сериали, през Маринко Анджелин – емигрант и собственик на автомивка „Кроатия“ във Франкфурт, до селския свещеник отец Стипан и вечно преследващата го млада вдовица Татяна.Книгата е написана през 2000 г., а в България излиза през 2013 г. от издателство Алтера Издателство. Междувременно, през 2005 година, получава…

Не мога да кажа за себе си, че съм познавач и любител на пътеписите. Последният, който си спомням, че препрочитах преди няколко години, беше „До Чикаго и назад“ на Алеко Константинов. След Щастливеца, наскоро отново посегнах към подобен текст, който отново ме отведе към Страната на неограничените възможности. Настаних се удобно в сивия Ford V8, модел 1935 г., и заедно с Илф и Петров и любезното американско семейство Адамс се отправихме на дълго пътешествие през Съединените щати. Посетихме Ню Йорк, Калифорния, Флорида и още 22 щата. Разходихме се из Скалистите планини, Холивуд и затвора Синг-Синг. Попаднахме в тропическа буря, гледахме мач по американски футбол и прехвърлихме границата с Мексико, за…

Свтомир Бабаков (1920 – 1967) Когато бях дете, имахме черно-бял лампов телевизор „София“. Помня, че ако работеше малко по-дълго, картината му започваше да прескача или да „трепти“ на снежинки. Много често, за да се справим с този проблем, излизахме на терасата и въртяхме телевизионната антена наляво-надясно, докато образът и звукът отново се върнат на мястото си.Години по-късно, когато общувам с хората и книгите, понякога ми се налага да правя горе-долу същото – да излизам от зоната на собствените си предразсъдъци, очаквания и стереотипи, за да мога по-лесно и по-задълбочено да се „докосна“ до тях. Да съумея да взема повече за себе си от даден текст или събеседник. Метафората е валидна…

Беше преди около десетина години, когато за пръв път стъпихме в очарователния Белград – град, съчетал в себе си по уникален начин европейското и балканското усещане за живота. Град, в който идваш като турист, любуваш се на красивите паркове, църкви, дворци от бял мрамор и усмихнатите местни хора, а си тръгваш като приятел – с безгласното обещание в себе си, че един ден пак ще се върнеш тук, на това място. Помня как, вървейки през един от тези зелени паркове в централната част на „престоницата“, както местните жители с обич наричат града си, видях бронзова статуя, а наоколо – фонтани, пейки и стъпаловидни мраморни плочи. Доближих се, за да разбера…

Винаги, когато стане дума за детството, се сещам за няколко различни неща. Сред тях е и диалогът между Женя (Илия Лингорски) и Васко (Иван Ласкин) от една от сериите на любимия детски сериал от 1986 година „Васко да Гама от село Рупча“. В него Васко заявява, че няма търпение да порасне, за да прави каквото си иска. Всъщност, героят на Иван Ласкин не е прав, според мен, защото детството е онзи единствен, кратък миг от живота ни, в който по-често правим не това, което трябва, а това, което искаме. И то благодарение на самото детство – нашето желязно алиби и смекчаващо вината обстоятелство, с което оправдаваме грешките, които допускаме.Колкото повече…

„…Приятелите от хартия изрязваш с ножичката сам и най-накрая забелязваш, че мене май ме няма там…“ Радио „Чиксалън“ отдаде почит днес пред поезията и музиката на Димитър Воев. Бяхме замислили нашето събитие „НЕПРОЧЕТЕНО“ – в памет на Димитър Воев (1965-1992) за другата седмица, но спонтанно решихме, че ще е днес. Четохме стихове, гледахме клипове с изпълнения на „Нова генерация“. Това беше нашият начин да отбележим 60-годишнината от рождението на Воев. За пореден път усетих харизмата му и поетичния му талант, който сякаш беше навсякъде наоколо – толкова деликатен и в същото време брутално откровен. Толкова истински и в същото време толкова неразбран, виртуозно жонглиращ с образните си метафори – тези…

Фрердик Бакман Читател съм на Бакман още от появата му на световния литературен манеж с „Човек на име Уве“ (2012) – книга, която направи истински фурор тогава. Толкова ме впечатли, че кръстих акаунта си в Twitter (днес вече X) именно на Уве. Давам си сметка, че всъщност той е първият жив чуждоезичен автор, когото следя в развитие от самия му дебют до днес. После дойдоха „Баба праща поздрави и се извинява“ (2013), „Брит-Мари беше тук“ (2014), „Бьорнстад“ (2016), „Ние срещу всички“ (2017), „Тревожни хора“ (2019), „Победителите“ (2021). Не трябва да пропускам и някои от по-малките му по обем книги, които се появиха между изброените: „Всяка сутрин пътят към дома става…