За книгите
За книгите, които прочетох
-
„Усмихнете се, денят започва!“ – Георги Спасов
Чувствал ли си се някога счупен отвътре, предаден и неоценен? Искало ли ти се е, тичайки с всички сили, да настигнеш вярата си в доброто и да ѝ насиниш и другото око, или поне да я нахокаш така, че да се засрамите и двамата? Идвало ли ти е да изкрещиш с пълно гърло някаква ругатня в панелния блок на човешката неблагодарност, за да те чуят чак на последните етажи? Стискал ли си до болка и посиняване юмруците си, за да не си удариш един-два шамара сам на себе си, защото за пореден път си бил всеотдаен за онзи, който спотайвайки се зад ъгъла на ул. „Лицемерие“, въобще не го е…
-
Хенрик Сенкевич (1846-1916) – летописецът на човешкия дух
Израснал съм с „Quo Vadis“ пред погледа. Тази невероятна книга стоеше на почетно място в библиотеката на родителите ми. Помня я. Като дете съм минавал безброй пъти покрай нея, загледан в черните корици и червените букви, забързан към поредния квартален футболен мач или поредната пакост с приятелите от тайфата.Помня, че когато бях вече „юноша бледен“, се запитах какво всъщност означава заглавието. Заинтересувах се и разбрах превода му от латински език – „Къде отиваш?“.Така и не посегнах обаче тогава да я отворя. Може би все още не бях готов за нея по онова време. Може би тя просто беше продължила да ме чака, докато „узрея“ за нея.Книгите понякога са много търпеливи…
-
„Прокълнатият двор“ (1954) – Иво Андрич
Обичам книгите на Иво Андрич. Обичам историите му. Обичам начина, по който ми ги разказва.Осъзнах това още докато стоях захласнат на „Моста на Дрина“, а след това и с всяка следваща страница от „Травнишка хроника“.Открих го и в „Прокълнатият двор“.В тази малка по обем, но необикновено голяма по смисъл повест отново срещнах онзи Андрич, който умее да превръща човешката съдба в история, а историята – в размисъл. Свят, в който границата между истината и художествената измислица е почти незабележима, в който спомените са по-силни от времето, а човешката природа остава загадка дори за самия човек.Андрич не бърза с повествованието тук. Не настоява да го следваш. Просто разказва – за стария…
-
ЖЕНАТА, КОЯТО ПОДАРИ НА СВЕТА БЕЗКРАЙНО ДЕТСТВО
Когато бях малък, баба ми Йорданка, Бог да даде мир и покой на добрата ѝ душа, ми четеше почти всеки ден – приказки, гатанки, пословици, поговорки – всичко онова, което една баба би могла да чете на малкото си внуче през 80-те години на миналия век.Тогава не съм го осъзнавал, но днес си давам сметка, че по този начин тя е била моят пръв и безценен екскурзовод в света на словото. Сега разбирам колко важно за фабричните настройки на моята фантазия, речник, палитрата ми от чувства и светоусещане са били тези стотици прочетени от нея за мен страници.Именно благодарение на баба ми скоро се престраших и сам да пътешествам с…
-
“Възлюбените“ (2022) – Боян Йорданов
Още с първите няколко страници усетих дебютния роман на Боян „Възлюбените“ като своеобразен дневник на народностното осъзнаване – на онова толкова продължително пробуждане на чувството за принадлежност и културна идентичност у голяма част от българите в края на XVIII и началото на XIX век. Българското възраждане скоро навлиза в своя пик, а църковно-националната борба, въжделенията за модерно образование и жадуваното освобождение постепенно се превръщат в общонародна кауза и необратими процеси. Знам от личен опит, че големите истории, славните подвизи и велики дела, за които често говорим, стават още по-вълнуващи и въздействащи, когато са разказани през всекидневието на „малките“ (разбирай обикновените) хора. Един от тях е главният герой в книгата –…
-
Светът на Стиг Ларшон (1954 – 2004)
Помня добре онази студена зимна вечер преди десетина години, когато седях пред първия си компютър и съсредоточено играех Call of Duty. Убивах лошите немци и освобождавах сграда след сграда в заснежения Сталинград. Телевизорът работеше на заден план. Изведнъж чух, че започва някакъв европейски филм. БНТ правеше поредния си опит за възраждане на култовата рубрика „Студио Х“. Загледах се неволно. Видях моторист с черни кожени дрехи и каска, който караше по мокър път. Спря, свали каската си и се оказа, че зад нея стои момиче с тежък грим и обеци на веждата. Това беше достатъчно, за да привлече вниманието ми. Междувременно някакъв немски снайперист се беше възползвал от разсейването ми и…
-
„Безпътният автобус“ (1947) – Джон Стайнбек
Помня, че бях на 18 или 19 години, когато за пръв път се качих на „Безпътният автобус“. Хуан Чикой ми се усмихна сдържано и затвори вратата. После натисна газта, за да форсира двигателя, включи на първа скорост и с „Любимец“ потеглихме по прашните пътища на красивата Калифорния.И ако тогава, залепен от любопитство и интерес за прозореца, ме е водил гимназиалният ми ученически импулс да открия „какво е искал да каже авторът“ (истинска класика) и да го защитя с доказателства, то днес, тридесет години по-късно, следвам друго кредо, което съм изстрадал и осъзнал. Според него от една книга човек може да вземе толкова за себе си, колкото успее да почувства и…
-
„Агресия без междучасие“ – Георги Млеканов
Държа в ръка една книга, която е изключително актуална със заглавието и посланията си днес – сборникът с разкази на моя приятел, писателят и психолог Георги Млеканов. Всъщност всички книги на Жоро звучат актуално и това е само едно от техните достойнства. Впечатленията ми за този чудесен сборник с разкази (изд. „Макрос“) е като за един много специален и изключително важен светофар на случващото се около нас. Той присветва ту зелено, ту жълто, а за съжаление все по-често и червено, за да ни държи далече от изкушаващата и удобна позиция на безучастни на зрители в собствения ни Театър на абсурда, за който няма почивен ден. Книгата на Жоро не дава…
-
„Под месечината, огромна като тиква“ – Боян Йорданов
Македония винаги е била и ще бъде камъчето в обувката на българското национално самочувствие и самовъзприятие. Отражението ѝ в кривото огледало на историческия жребий я превръща от светъл и справедлив идеал, бленуван от поколения, в онова натрапчиво усещане за неосъщественост, което обяснява до голяма степен хроничното ни чувство за малоценност и бодлив нихилизъм. Независимо дали го осъзнаваме или не, дали ни се иска или не, дали ни харесва или не, това определя не само нашето минало, но и настоящето ни, както и това, което ни очаква (щях да напиша „бъдеще“, но тази дума е доста обременена политически и, за съжаление, поизчерпана от съдържанието си). Защото, както е известно: „Може ние…
-
„Тя беше там“ – Тедора Сукарева
Стиховете на Теди са като хартиени разделителчета, които слагаме на различни страници в книгата на душата си, за да си спомняме неща, които точно сега ни се иска да забравим. Те пазят онези моменти, в които осъзнаваме, че някой е влизал в сърцето ни, разхвърлял е всичко, а след това бързо е избягал, хлопвайки вратата след себе си. Било е отдавна. Толкова отдавна, че самите ние вече не помним кога. Може би се е случило тогава, когато се опитахме да накараме детето у себе си да вярва в мечтите си. А после го чухме тихо да плаче зад ъгъла. А може би беше след това? Тези послания, свободни от коварния…




























