Помня, че бях на 18 или 19 години, когато за пръв път се качих на „Безпътният автобус“. Хуан Чикой ми се усмихна сдържано и затвори вратата. После натисна газта, за да форсира двигателя, включи на първа скорост и с „Любимец“ потеглихме по прашните пътища на красивата Калифорния.И ако тогава, залепен от любопитство и интерес за прозореца, ме е водил гимназиалният ми ученически импулс да открия „какво е искал да каже авторът“ (истинска класика) и да го защитя с доказателства, то днес, тридесет години по-късно, следвам друго кредо, което съм изстрадал и осъзнал. Според него от една книга човек може да вземе толкова за себе си, колкото успее да почувства и…

Македония винаги е била и ще бъде камъчето в обувката на българското национално самочувствие и самовъзприятие. Отражението ѝ в кривото огледало на историческия жребий я превръща от светъл и справедлив идеал, бленуван от поколения, в онова натрапчиво усещане за неосъщественост, което обяснява до голяма степен хроничното ни чувство за малоценност и бодлив нихилизъм. Независимо дали го осъзнаваме или не, дали ни се иска или не, дали ни харесва или не, това определя не само нашето минало, но и настоящето ни, както и това, което ни очаква (щях да напиша „бъдеще“, но тази дума е доста обременена политически и, за съжаление, поизчерпана от съдържанието си). Защото, както е известно: „Може ние…

Стиховете на Теди са като хартиени разделителчета, които слагаме на различни страници в книгата на душата си, за да си спомняме неща, които точно сега ни се иска да забравим. Те пазят онези моменти, в които осъзнаваме, че някой е влизал в сърцето ни, разхвърлял е всичко, а след това бързо е избягал, хлопвайки вратата след себе си. Било е отдавна. Толкова отдавна, че самите ние вече не помним кога. Може би се е случило тогава, когато се опитахме да накараме детето у себе си да вярва в мечтите си. А после го чухме тихо да плаче зад ъгъла. А може би беше след това? Тези послания, свободни от коварния…

Много отдавна не бях чел книга, написана с толкова много обич, нежност и светлина, които надничат от всеки ред, всеки абзац, всяка страница. Поднесени деликатно, ненатрапчиво и с голямо уважение както към героите и събитията в нея, така и към читателите. За мой срам доскоро познавах единствено „Пролетта на един град“ – истинско обяснение в любов на д-р Константин Кантарев (1903–1992) към родния ни Татар Пазарджик. „Песента на мама“ е спомен, който топли и боли едновременно. Тя е изповед – тиха, лична и истинска – за онези времена, които са си отишли завинаги, безвъзвратно, отнасяйки със себе си черно-белите образи на най-скъпите хора. И въпреки това – или може би…

Понякога си мисля, че към човешката еволюция би трябвало да се добави един перманентен етап – „търсещ човек“, който винаги продължава, защото още с раждането си, та чак до последния си дъх, всички ние търсим някого или нещо: смисъл, упование, човек, чувство. Някои цял живот издирват призрачния панелен блок, за който са чували, че на осмия етаж в него живее сама, под наем, истината. Други вярват, че са по следите на щастието си и се опитват да намерят най-прекия път до него. Трети не спират да си повтарят, че на любовта най-после ще ѝ омръзне да си играе с тях на криеница, ще се покаже от ъгъла, зад който се…

Веднъж попитах един петокласник какъв иска да стане, когато порасне. Той се усмихна и ми отговори просто: „Щастлив“. Отговорът ме изненада приятно. Помолих го да ми обясни какво означава това за него, а той след кратко колебание добави: „Все още не съм сигурен“. Може би беше чувал отнякъде крилатата мисъл на Джон Ленън по темата, може би беше слушал родителите си да говорят за щастието, а може би просто прояви онази детска мъдрост, която идва без обяснения. Защото децата, забелязал съм, понякога са мъдри по начин, който впечатлява нас възрастните, а те самите все още не осъзнават. Всъщност, като се замисля, стремежът на човека към собственото му щастие е един…